Автор: Юлиан Христов

Юлиан Христов е специалист по темите на сигурността и отбраната, с 15-годишен опит в журналистиката, бакалавър по българска филология и магистър в областта на сигурността.
–––––––––––––––––––––––––

Подслушване, репресии, тайни, теснопартийни интереси, съмнения – това често са акцентите около темата за специалните служби у нас, на които ставаме (не)волни консуматори, особено през последните седмици. Тази тема обикновено се вдига за воле покрай покачване на политическите страсти, преди, по време и след избори, но – поне така показва опитът, не за да бъдат решени кардинално трупаните повече от 30 години проблеми в силовите ведомства.

На повърхността нещата със службите за сигурност изглеждат ясни. Но, погледнати в дълбочина, те разкриват една системна (може би oдори и целенасочена) политика по присвояване и укриване на един от най-ценните ресурси на българското общество – историята.

Това, което се случва през последните 30 години, е, че службите – разузнаването, контраразузнаването, специализираните звена в МВР (и не само там), занимаващи се със специалните разузнавателни средства, комисията за защита на класифицираната информация, военното разузнаване и военната полиция, отказват да поемат своята отговорност в разказа за историята на прехода и вместо това я прикриват. Получава се така, че продукцията, която те създават с публични средства, остава невидима за обществото заради една поголовна и необоснована секретност.

Законодателството (Законът за защита на класифицираната информация – ЗЗКИ) предвижда определени срокове, в които един документ може да остане тайна – за 5, 15, 30 години. Дадена е възможност този срок да бъде удължаван еднократно с не повече от първоначалния срок за засекретяване. Т.е. един документ с гриф „Поверително“, който има защита от пет години, може да остане тайна за не повече от още пет години. Съдбата му след това (според закона) е: в рамките на една година след изтичане на срока за защита, той може да бъде разсекретен и предаден за съхранение в Държавния архив, който е публичен, или да бъде унищожен.

Овен, ако друг специален закон, не предвижда друго.

Това, последното, е и първият процеп, през който методично се процеждат тайните от близкото ни минало. Службите използват този текст, така че, макар и разсекретени, досиетата на прехода – вместо да станат публични или с нарочно решение да бъдат унищожени, остават в архивите им и за разлика от документите на бившата Държавна сигурност, никога няма да видят бял свят.

Ето един пример за това, как няма да можем да прочетем разсекретен по силата на закона доклад, справка, оперативно или друго дело, което касае важни събития от последните 30 години.

През 2018 г. в отговор (рег. № КА – 997/02.07.2018 г.) на запитване до председателя на ДАНС Димитър Георгиев (понастоящем отстранен от служебния кабинет) за съдбата на документите с изтекъл гриф на секретност – „Поверително“ и „Секретно“, става ясно, че макар и с изтекъл гриф за секретност, тези документи все пак остават част информационните масиви на агенцията. Ето защо, вместо по реда на ЗДОИ, те (хипотетитчно) могат да бъдат поискани по силата на Закона за ДАНС (ЗДАНС) и Наредба I-7/13.07.2009 за реда за достъп до информационните фондове на Държавна агенция “Национална сигурност”. Цитиран е и чл. 36, ал. 10 от ЗДАНС, според който редът за достъп до фондовете на агенията се определя с посочената наредба.

В тази наредба алгоритъмът за искане на информация по същество не се различава от този, който е предвидил Законът за достъп до обществена информация – заявителят подава заявление с точните си лични данни, като три имена, ЕГН, номер на лична карта, в нея е писано също и това кой приема заявлението, кой отговаря на заявителя, в какви срокове става това и т.н., и т.н…

В последния член от наредбата обаче буквално е преписан текст от Закона за ДАНС, според който тази инфомация може да бъде отказана, ако това ще застраши по някаква начин националната сигурност, оперативните способи, по които е придобита инфомацията или тези, които са изготвили съответните документи. С това трябва да стане ясно, че вероятността да ви откажат достъп до документи с изтекъл гриф на защита е равна на тази, ако поискате същата информаци по реда на ЗДОИ. Т.е., няма да получите никаква информация. Т.е., публичността отива в кошчето.

Отговорът на ДАНС защо отказва достъп до информация.

Отговорът на ДАНС защо отказва достъп до информация.

И още нещо. В цитираното по-горе писмо на председателя на ДАНС удобно не се припомня един много важен детайл: цитираният член от Закона за ДАНС, който регламентира получаването на информация от масивите на агенцията, се отнася единствено до случаите, в които питащият се интересува събирала ли е и обработвала ли е ДАНС негови лични данни без негово знание (чл. 36, ал. 4). Просто казано – от службите можете да поискате единствено и само информация, която касае по някакъв начин вашата собствена личност.

За да обобщим: по реда на Закона за достъп до обществена информация няма да получите никаква информация. Защото друг специален закон предвижда друго. По реда на Закона за ДАНС – също няма да получите информация, защото на практика трябва да сте в някакъв смисъл заинтересовано лице. Така на практика, документи, които касаят важни за най-новата ни история събития – например подпалването на Партийния дом с архивите на Държавна сигурност и управлявалата Българска комунистическа партия, банковите фалити през 1996-1997 г. и други, на практика ще останат тайни.

Това обезсмисля до голяма степен действащите въведените от законодателя срокове за защита от 5, 15, 30 и т.н. години.

Ето и един конкретен пример, при който в полза тази теза, се произнася и съдът. Става въпрос за дело, заведено срещу НСО заради отказан достъп до информация за охраната на бивш депутат. Исканата от службата информация се отнася до документ (решение, с което специална комисия в НСО назначава охрана на конкретното лице), който е засекретен като „служебна тайна“. Засекретяването му е станало през октомври 2013 година, а падането на грифа за сигурност би следвало да бъде през октомври 2014 г., като, според съда (решение № 6171 от 26.10.2018 г. на Административен съд – София-град, Второ отделение, 68 състав, съдия Вяра Русева): „след тази дата (октомври 2014 г., бел. ред.) […] достъпът до тази информация се осъществява по реда на Закона за достъп до обществена информация.“

В това свое решение съдът констатира, че търсената информация е поискана през 2016 година, т.е. две години след като въпросното решение на комисията в НСО би трябвало вече да е публично, но въпреки това НСО е отказало достъп до него. И уличава Националната служба за охрана в нарушение на закона: „Без значение е поставената от ответника (НСО, бел. ред.) върху решението за назначаване на охрана дата на декласифицация – 15.04.2016 г., тъй като този срок противоречи на законоустановения по чл. 43, ал. 1, т. 4 и ал. 2 от ЗЗКИ. Нивото на класификация се премахва след изтичането на съответния срок, съгласно чл. 43 от ЗЗКИ и е недопустимо същият да бъде удължаван без наличието на законово основание за това“, посочва в решението съдия Русева.

Решението на АССГ.

Решението на Административен съд – София-град

Съвсем ясно става, че службите съвсем безогледно, с цената на закононарушения, отказват да споделят тайните си. Това противоречи и на принципа за граждански контрол, въведен в Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност, където е посочено, че управлението на службите става при: „спазване на Конституцията, законите и международните договори, по които Република България е страна“ (чл. 4, ал.1) и при „сътрудничество с гражданите и техните организации“ (чл.4, ал. 3).

В последните години станахме и свидетели на ескалация в това поведение на службите – укриването на информация и от органи на власт. Служебният кабинет потвърди съмненията, че тримата, които имат право на равно по обем и количество информация от службите – председател на Народното събрание, премиер и президент, всъщност съвсем не получават такава информация и че до един от тези трима – в случая президентът, достига „пресята“ информация.

Естествено, няма как да претендираме за показ на всички „вътрешности“ на службите, защото това би компрометирало и обезмислило работата им. И все пак този механизъм – на безогледно и ненужно „кътане“ на документооборт (в немалко случаи и незаконно) по лавици, бюра и секретни каси е възприет от службите у нас като трайна практика, която е в ущърб не само на обществото, но и на държавността. Единственият начин „черните кутии на прехода“ – службите, да станат по-прозрачни и вместо да нанасят щети – да работят „на ползу роду“, е реконструкцията им, реконструкция и на законодателството за тях, но също и работещи правоприлагащи органи.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Юлиан Христов в Patreon!