Или как идентични форми на държавно структуриране водят до идентични социално-икономически резултати.

От Руслан ТРАД

В началото на май, сайтът The Intercept публикува дълъг (и изключително интересен) коментар на журналиста Робърт Макей, по повод годишнината от нацистките бомбардировки върху баския град Герника. Текстът прави сравнение между състоянието на отричане от страна на германците и силите на Франко, и днешната ситуация в Сирия. И в двата случая, виновните за извършване на унищожителни бомбардировки, довели до смъртта на цивилни, отричат достатъчно дълго време, че да не прави впечатление на международната общност.

Ударите върху баския град вдъхновяват Пабло Пикасо да нарисува прочутата си картина „Герника“. Днес има реплика на произведението, но в сирийски контекст.

Приликите между тогавашните събития в испанската гражданска война и днешните в сирийската гражданска война, не спират с Герника.

През 2011 година, в Сирия избухна война, която промени из основи облика на света – както в идеологически, така и в политически план. Нищо чудно след време конфликтът да бъде наречен „Малката световна война“ – в него директно участват САЩ, Русия, Франция, Великобритания, Иран, Израел, Турция, а индиректно са замесени още поне двадесет държави, сред които е и България.

Малката световна война си прилича с Голямата по редица показатели, индиректно свързани с военните действия. Преразпределянето на сферите на икономическо, социално и политическо влияние в Сирия имат много общо с един друг подобен процес, свързан с парцелирането на военновременна Европа под сянката на нацисткото управление между 1939 и 1945 г. В следващите параграфи ще стане дума за това кои са сходствата в методите, използвани от политическото ръководство на Сирия и това на Нацистка Германия в контекста на извънредното, военно-временно положение, в което двата режима се развиват, за да създадат компактна, лоялна бизнес структура.

Преразпределяне на жизненото пространство

Основен мотив в нацистката политика е установяването на т.нар. Lebensraum – адекватно жизнено пространство за онова население, което представлява основната таргет група на действащия режим. В случая с Третия райх това са германците, както и всички онези местни жители, които са годни за германизация – холандци, белгийци, австрийци, датчани, шведи, норвежци и част от чехите и поляците. В случая религиозният принцип отстъпва пред расовия поради спецификите на нацисткия режим и догмите на евгениката, популярни през 30-те години на XX век. С други думи, хората се подбират на базата на своята „германчивост“, без оглед на религиозните възгледи (които, впрочем, изрично не се насърчават от режима).

За да се осигури необходимото място за добър живот и заселване на привилегированото население, режимът на Хитлер се стреми да експулсира или физически да ликвидира местното население, което не отговаря на стандартите, наложени от специалистите на Райха.

В тази категория попада населението на Източна и Централна Европа със славянски произход – най-вече поляците и руснаците, но също така и чехите и сърбите, както и евреите. Системата работи чрез унищожаване на нежелани населени места, изземане на частна собственост и раздаване на поземлени владения на онези категории население, чието присъствие в съответните зони е приоритетно за правителството. Между 1939 и 1944 г., е разселен огромен процент от местното население, а хиляди намират смъртта си в следствие на прехвърлянето им в гета или временни разпределителни и трудови лагери.

70 години по-късно, можем да видим идентични процеси в Сирия. Така например, след боевете в Източна Гута, провинция Дамаск, населението е изселено в голяма част. Остават онези, които се съгласяват с политиката на сирийския режим или пък са толкова уморени от военните действия, че предпочитат да останат там, където живеят.

Тактиката в Източна Гута не е изолиран случай, а както се вижда има и исторически примери, които са валидни и днес. Сделките, които правителствените сили налагат със сила на бунтовническите фракции за т.нар. „евакуации“, са де факто насилствени изселвания.

В Източна Гута изселените са десетки хиляди. В Хомс, Алепо, Мадая, Забадани и изобщо всеки райони, в който е имало бунтовническа активност и които по-късно са завзети от сирийските правителствени сили, се прилага същият модел на „евакуация“, който включва част от въоръжените бойци и техните семейства, а също и всеки цивилен, който реши да напусне. На напусналите се дава избор, но ако напуснат те нямат право да се връщат и да търсят възможност да се заселят отново в домовете си.

Според ООН практиката с евакуациите е считана за военно престъпление. По този начин, само за периода януари – април 2018 са разселени 920 000 души. Общият брой на разселени хора в Сирия от 2012 до 2018 е около 11 милиона или половината от общото население на страната.

След изселването, правителствените сили установяват контрол, пропускателни пунктове и често се стига до арести. Домовете са раздавани на заслужили войници или членове на съюзни милиции. За да се институционализира новата реалност, сирийското правителство въведе редица законови промени (т.нар. Закон N10), които възпрепятстват бежанци или разселени лица да търсят права върху собствеността си, като по този начин се извършва масово наказание от една страна, а от друга се награждават участвалите на страната на правителството военни сили. Основна цел на тези изселвания и прочиствания, е да се създаде територия, в която правителствените сили и техните съюзници да не се чувстват заплашени, и върху която може да се упражнява тотален контрол. Не на последно място – тази територия е подходяща за реализиране на проекти, свързани с нуждите на елита. Така например, в Източна Гута ще бъдат изградени няколко големи луксозни комплекса върху имотите на вече разселените жители.

Икономическото преразпределение

Важен елемент от изграждането на военновременната европейска икономика е преразпределянето на бизнеса. Нацистката икономика се базира на прехвърляне на основните средства за продукция в ръцете на доверени хора. Това се постига по два начина – на дребно чрез изземане на предприятия и прехвърлянето им на съответни дейци на ГРНСП (или свързани с нея бизнесмени) или чрез внедряване на нацисти в управленските бордове на съществуващите големи компании и консорциуми.

Във втория случай, бизнесът съзнателно допуска проникване на партийния елемент в своите редици в замяна на икономически и социални привилегии и защита от всякаква конкуренция. От един момент нататък системата бавно се картелизира, което е търсен ефект от постоянната държавна намеса и идеята за консолидация и централизиране на икономиката в ръцете на политическия елит. Излишно е да се обяснява, че онези бизнес кръгове, които отказват да съдействат на властта се маргинализират и отстраняват, а дейностите им се поглъщат от верните на режима икономически субекти. Режимът насърчава и развитието на черен пазар, като значителен процент от сивия сектор отива директно в джобовете на политическия елит.

В добавка към политическия протекционизъм, големите бизнес консорциуми и картели получават директен достъп до безплатна работна ръка под формата на затворници в трудовите лагери. По подобен начин се развива производството на  компании като „Мерцедес“, „БМВ“ и „Фолксваген“.

Отново, идентични процеси има и в Сирия. Традиционно режимът в страната се държи на основата на добри отношения с бизнес елита и клановите структури. Религиозният оттенък и образът на защитник на малцинствата са само за пред масовия читатели и слушател, докато в реалността става дума за вид олигархически режим, основан на фаворизацията. Експертът по международни отношения с фокус върху арабските страни, професор Раймонд Хинебуш изследва този тип управление обстойно в своите трудове.

Още преди да избухне протестната вълна през 2011, превърнала се в граждански конфликт, правителствените служители стават известни с корупционните схеми. Братовчедът на президента Башар Асад, Рами Махлуф, е известен като „Мистър 10%“, заради процента на участие, което изисква от всяка значима компания в страната, включително и от чужди фирми. По време на управлението на Башар Асад, т.е. след 2000 година, Сирия поема редица ангажименти към Международния валутен фонд, които изискват извършването на реформи, засягащи най-вече ниските слоеве на обществото. По този начин, цели райони опустяват. В Източна Сирия фермери не успяват да изхранват семействата си и се преместват в столицата Дамаск, Хомс или Алепо, довеждайки до пренаселване и създаване на редица квартали без каквато и да е подходяща инфраструктура.

Но фаворизацията, посочва професорът по близкоизточни изследвания, Жан-Пиер Филию, е опасен риск, както историята често показва. Още в началото на войната, бизнес класата се разделя грубо на две групи от големи фамилии. Семейства като Калла, Сабах, Каббан и Хаффар никога не са били особени поддръжници на режима, а такива като Тлас, Нахас и Жуд съставляват една мрежа от родово-кланови отношения, преплетени с търговия и бизнес интереси, която дава нужните ресурси на властите. Под протекцията на Асад са фамилиите Махлуф, Шаукат и Шалиш. От тях идва и една голяма част от служителите и шефовете в многобройните звена на Държавна сигурност.

Това съсловие започна да произвежда нови продукти и да създава нов бизнес с компютри, телекомуникации и логистика. Именно те никога не биха имали нуждата или причината да застанат срещу управлението на Асад, и съответно правят всичко възможно, за да бъде спряно и задушено протестното движение.

За да бъде успешна една революция в страна като Сирия, тя няма как да избяга от въпроса с финансирането и нуждата от включване на бизнес средите, защото са нужни пари и влияние за организация, доставки на продукти (по-късно и оръжия и муниции), агитационни материали. След септември 2011 г. сирийското правителство спря вноса на всички продукти с митническа такса от 5% или повече с цел запазване на резервите от чужда валута. Този ход показа колко лесно режимът може да се върне към времената на Хафез Асад, на изолацията и затварянето в името на собственото оцеляване.

След това единствено представителите на управляващата клика и родовете, свързани с нея могат да купуват модерни телевизори, коли, лаптопи и луксозни стоки. Онези, които печелят милиони от вноса на подобни стоки – от пяната за бръснете до парфюмите – са на ръба и скоро някои започват да се  противопоставят на властта по един или друг начин. Паническото потребление довежда до скок на цените: цигарите се вдигнаха от 80 лири на 130, бутилка мляко – от 45 на 55 лири, яйцата – от 80 на 100 лири. Бензиностанциите пълнят резервоарите за по няколко часа на ден, а до декември 2011 газта на улицата скача с 200%. Две години по-късно килограм брашно вече струва 10 пъти повече, отколкото през 2010 година, а стоки като домати или картофи се разменят за няколко долара във време, в което дори войниците взимат 70 долара на месец.

Всички тези обстоятелства допринасят за вече съществуващото класово разделение, за да се стигне до онова, което потресе света по-късно: избухването на гражданската война.

Алтернативната търговия

Както вече стана дума, политическия елит използва развитието на черния пазар за личното си обогатяване. В добавка към това, отделни бизнес кръгове, които се представят като независими, продължават да търгуват с останалата част от света, като се прикриват чрез посреднически фирми, опериращи уж независимо от управляващия нацистки режим. По този начин, чрез Франция на Виши (1940-42 г.), Нидерландия, Дания и др. се осъществява полу-легална и нелегална търговия, при това с държави, които по принцип са врагове на Нацистка Германия. Така например, въпреки че се намира в пряката сфера на влияние на Германия, Франция на Виши изнася едва 14 % от своето производство за Райха, а останалите стоки се котират в Европа, Великобритания и отвъд Океана.

По подобен начин фирми от сферата на химическата индустрия от Белгия и Нидерландия продължават да поддържат икономически връзки през Океана. Широко се използва и посредничеството на трети, независими страни, за реализиране на германския капитал. Такъв е случая със Швейцария и някои държави в Латинска Америка.

Такъв е примерът и със Сирия. Използват се мрежи от контрабандисти, за да се вкарват нужни продукти – след 2011 и оръжия. Така се заобикалят санкции и ембарго, но същото и служи за лично обогатяване. Търговците, които при други обстоятелства би трябвало да се намират в затвора, имат държавен чадър заради личните услуги, които правят на хора от държавните институции. Немалко обикновени граждани също се включват в подобен тип дейност.

По този начин черният пазар и сивата икономика стават част от ежедневието и стотици хиляди семейства разчитат на доходите си от контрабанда. Трябва да споменем също, че по познатата схема, правителствени компании или такива, собственост на крупни бизнесмени, правят бизнес с компании в ЕС и САЩ, без каквато и да е опасност да бъдат санкционирани. Чрез посредници Италия продава самолетно гориво на Сирия, а Белгия изпраща химически елементи. От България именно по тази схема се продава оръжие в Сирия на всички воюващи страни, в това число и правителствените сили.

Преразпределение на администрацията

За разлика от демократичните системи, в които местната власт се назначава на базата на изборни резултати, режимите разчитат на назначения на личен принцип от върха на пирамидата надолу.

В Нацистка Германия, местните управители – gauleiter-и са пряко назначавани от Хитлер висши чиновници, които нерядко съчетават в себе си цялата изпълнителна и съдебна власт в своите владения, както и значителен контрол над местните полицейски и войскови подразделения. Това води до ситуация, в която на гаулайтерите се гледа като на един вид местни крале, които са отговорни единствено пред фюрера. По този начин Хитлер се стреми да ограничи влиянието както на Вермахта, така и на вездесъщите служби за сигурност, събрани под шапката на Химлер.

Резултатът, обаче, е едно многократно дублиране на властовата йерархия, което създава административна мудност и сериозно вътрешно напрежение между отделните общодържавни структури и ведомства. Тази сериозна децентрализация се засилва непрекъснато в хода на войната и след 1943 г. нерядко местните властови центрове действат и в разрез с преките заповеди на своя фюрер, следвайки по-скоро личните си интереси и цели.

В Сирия има подобни примери за няколко „пласта“ от държавни институции, които се подчиняват на различни лидери от властта. Така например, Държавна сигурност разполага с абсолютно самостоятелна мрежа от информатори, които са набирани от най-ниските съсловия, но също разполага и със структури от лоялни бизнесмени и държавни служители. При армия от около 250 000 души в навечерието на бунта през 2011-а шпионската мрежа и сътрудниците на Държавна сигурност наброяват над 150 000 души, а се предполага, че броят им е по-голям. Всеки клон на Държавна сигурност и разузнаването също разполага със собствени укрепени сгради.

Официално, четирите разузнавателни агенции докладват на отделна институция, наречена Бюро за национална сигурност или Президентски съвет по сигурността. На практика обаче шефовете на всяка от тези агенции имат задължение да докладват лично на президента. Агенциите се радват на голяма свобода в действията си, които могат грубо да бъдат разделени на няколко категории. Политическа сигурност отговаря най-вече за търсене на заплахи за режима, докато Главното разузнавателно управление се грижи за събирането на външна разузнавателна информация с фокус върху Ливан. Военното разузнаване отговаря за събирането на данни в помощ на армията, в това число информация за външни и вътрешни заплахи за командването като например опити за преврат. Тази агенция е една от най-мощните в страната, като Хафез Асад ѝ възлага важни управленски задачи.

Всяка от разузнавателните агенции има между 10 и 20 клона или департаменти, разположени по функционален и регионален принцип. Всеки департамент има служители във всички провинции на страната, специализирани в събирането на информация, провеждането на операции и контраразузнаването. Един специализиран клон, известен като Палестински разузнавателен клон (Клон 235) е натоварен с проследяване на палестинското бежанско население на територията на Сирия. Предполага се, че палестинският клон е подчинен едновременно на сирийското военно разузнаване и на Главното разузнавателно управление.

Важно е да се отбележи, че всички тези департаменти и клонове продължават да са активни по време на цялата гражданска война, въпреки американските и европейски санкции, които би трябвало да навредят на дейността им. Един от проблемите е, че тези структури имат алтернативни имена, които се ползват при закупуване на техника, оръжия и оборудване, като по този начин няколко пъти успяват да заобиколят санкциите срещу ръководството на службите.

Има и друг елемент, който е важен за опознаване на структурата и същността на режима в Сирия. Арабските управляващи като цяло залагат на неопатриархални практики, които комбинират оказали се успешни във времето формули с модерната бюрократична машина и технология за проследяване. Тези древни формули са обединени от думата ассабия. Баасисткият популистки авторитаризъм в Сирия не е изключение.

Хафез Асад установява режим, базиран на ассабия на алауитския елит, чиито представители той назначава на стратегически позиции в държавата и разузнавателния апарат. Ассабия най-общо можем да определим като лоялност към общността въпреки всичко – термин, който средновековния автор Ибн Халдун описва в трудовете си. Този термин се смесва с клиентелизъм и масово включване на държавните служители от средната класа – сунити и други – както и селяни, чрез земеделска реформа. Режимът е легитимиран от арабския национализъм и защитен от репресията срещу (в най-честия случай) ислямистката опозиция. И докато тази формула прекратява годините на държавна нестабилност и укрепва властта на рода Асад за повече от четиресет години, всяка от съставките има своята цена: ассабия отчуждава останалите групи от обществото, поземлените реформи довеждат до глад в някои райони, репресиите отдалечават потенциалните политически партньори, а легитимността посредством национализъм се разклаща, след като семейство Асад губи протекцията на СССР след края на Студената война.

Ангажирането на чуждестранна подкрепа

Със задълбочаването на стратегическите проблеми, Третият Райх все по-често започва да се обръща към алтернативни източници на военна подкрепа, които не произтичат пряко от държавата. По този начин започва сформирането на Вафен СС отрядите, съставени от доброволци от цял свят (има включително и индийци), които да се влеят в редиците на Вермахта. По подобен план се развива и създаването на т.нар. Руска Освободителна армия (РОА) на генерал Власов, съставена от военнопленници от Червената армия, които получават свобода и оръжие в замяна на служба под знамената на Райха. Не липсва и ангажиране на съюзнически контингенти, най-вече за Източния фронт, където над милион войници от съюзни на Германия държави участват в борбата срещу СССР.

Не на последно място, Германия насърчава създаването на местни милиции от доброволци, които да подсигуряват тила на действащата армия и да съдействат за ликвидиране на икономически и социално неизгодните елементи от населението. В това число влизат и освободени и помилвани затворници и членове на подземния свят.

За да посочим всички видове милиции в Сирия, ще трябва да се напишат повече от една статии. В книгата си „Убийството на една революция“, тази тема е една от главните, върху които съм обърнал внимание, заради важността на подобен род паравоенни групи за оцеляването на режим като сирийския. Приликите с държавните структури от преди 70 години са видими, особено в начина на подбор на съюзници и инфилтрацията на населението, за да бъде привлечено то в различните формации.

Има, разбира се, използване на затворници, както при германците. През 2011 и 2012 бяха освободени хора от затвора в Седная, които срещу заплащане се включваха в местни про-правителствени групи (подобно на мутрите у нас) и по-късно получиха оръжие, с което се превърнаха в милиции под шапката на официалната армия.

Има и формации, базирани на идеология както например групите на Сирийската социал-националистическа партия (SSNP). Това политическо движение е създадено по образеца на хитлеристките формации от 1930-те и използва идентична символика. Към момента бойците на движението участват активно в боевете в Сирия на страната на Асад. Към тях идват и доброволци от Европа – най-вече фашистки групи от Полша, Италия, Гърция и Великобритания. Най-новите попълнения са членове на неонацистко скандинавско движение.

Картата на Сирия е показателна. Когато се разглежда правителствената територия, тя е точно като бунтовническата – подвластна на различни структури.

За разлика от бунтовническата, обаче, правителствената „шапка“ не е така хаотична, а е подслонила множество групи, върху които има поне някакъв контрол. Повечето милиции използват или националното знаме в символиката си, или герба на Хизбулла като основен съюзник във военните действия (вдигнат в ръка Калашников, което е заимствано от иранските милиции, свързани с иранската Революционна гвардия). Милициите са организирани на местен признак, като отделни фракции отговарят за сигурността по места – бригади от Хомс в град Хомс, формации от Алепо в Алепо и т.н. Всичко това е нужно на режима, от една страна да държи територията си, докато армията среща трудности с нови кадри, а от друга – за да дава възможност на симпатизантите си да получават дивиденти. Така например, местни милиции в Хама, Дамаск и Алепо събират такси от населението, отделно от официалните данъци. Тези пари отиват в бизнесмена, който седи зад всяка подобна паравоенна група.

Посредством всички тези методи и практики, авторитарни режими заздравяват структурата си и създават лоялен бизнес елит, който помага в оцеляването на държавата при тежки събития. В Сирия на Асад и Германия при Хитлер, този своеобразен „бизнесраум“ е особено добре изразен – държавата впряга всички възможности, за да създаде добър климат за своите олигарси и поддръжници, които от своя страна заради печалбата подкрепят безусловно режима. Цената се плаща, както винаги в историята, от най-ниските слоеве на обществото и обикновените граждани.