Апология на Паисий или защо не трябва да се изучава „История Славянобългарска“ в VI клас

Автор: Александър Стоянов

Публикувана на: 26.01.2016 @ 12:44


Авторът е журналист и историк, докторант по история в Лайденския университет (Нидерландия). Създател и отговорен редактор на списание „Военна История“ и съосновател на Клуб „Военна История“.


През последните няколко дни, българската Интернет общественост бе разтресена от поредния раздухан от – къде сериозни, къде „хибридни“ медии –  скандал в образованието. Наред с предполагаемото премахване на „Хубава си моя горо“, „Вятър ечи, Балкан стене“ и „Къде си, вярна, ти, любов народна“, учебниците по литература щели да се простят и с началния текст на „История Славянобългарска“ на атонския монах Паисий Хилендарски.

И докато виртуалният народен гняв е, относително правдив (всичко това става с уговорката, че МОН изваждат посочените по-горе стихотворения от програмата за съответния клас, а не от учебната програма по литература изобщо) по отношение на едни от най-емблематичните и красиви стихотворения в нашата литература, текстът на Паисий заслужава малко по-критичен оглед, преди да бъде добавен към списъка с остракизираните перли на българската писмена култура.

Какво представлява „История Славянобългарска“?

Създадена в периода 1760-62г. от хилендарския монах Пайсий (Роден под светското име Петър през 1722г. В Самоковска епархия, най-вероятно Банско), тази неособено голяма по обем книга се явява един от символите на българското възраждане. Това се дължи както на факта, че е първата „възрожденска“ книга, написана от българин, така и на това, че е и

първата „история“ на народа ни, записана на български език.

Текстът на Паисий придобива особено значение благодарение на преписа, направен от Софорний Врачански (несъмнено едно от най-ярките имена в историята ни, заслужаващо далеч повече внимание, отколкото получава реално – бел.авт.). Преписът на Паисиевата История се разпространява от „ръка на ръка“ и към началото на XIX век четенето му минава за неразделна част от възпитанието на „будните“ български семейства. Доколко тази наложена от историографията ни представа за книгата се припокрива с реалността, трудно може да се докаже, но значимостта на текста за нашата история и култура е безспорна.

Има ли, тогава, място „История Славянобългарска“ в учебниците по литература за шести клас? Отговорът на този въпрос е категоричен – Не.

Преди да бъда заклеймен като „неразумен юрод, който се срами да се нарича болгарин“, бързам да поясня – този отговор няма нищо общо с културно-историческата стойност на книгата.

Проблемът се корени в нейната литературна и научна същност. От литературна гледна точка, книгата на Паисий отдавна е надживяла своята стойност, изпълнявайки отлично поставените от автора задачи. Пояснявам – книгата е написана преди повече от 250 години и е била предназначена за хора, които дори не са осъзнавали себе си като народ, а са се възприемали като общност по-скоро на религиозно ниво. За да перифразирам един свой преподавател от университета – жителите на, да речем, София са били най-напред православни, след това са били софиянци, след това са били шопи и едва след това са се възприемали като българи.


Още от автора: Кой е Спасителят на Европа?


 В този базиран на регионалния сантимент свят, Паисий прави голямата крачка – да постави идеята за това, че всички тези хора са най-напред „болгари“. Всичко това е чудесно, но днес, 250 години по-късно, ние вече знаем, че най-напред сме българи, след това сме, да речем, софиянци, и най-сетне сме с еди каква си религиозна принадлежност (освен ние, люлинчаните, които сме от Люлин, а не от София – бел.авт.). В този смисъл текстът, написан от Паисий вече е нефункционален за нашето национално самоопределение. Оставяйки тази базова функция заложена от автора, нивото на литературния език, използваните изразни средства, внушения и т.н. са на едно по-скоро елементарно ниво, което явно контрастира с другите български произведения, с които се запознават учениците, като например „Под Игото“, „Немили недраги“, разказите на Йовков и Елин Пелин и т.н.

12648124_10207536256821133_985674997_n

Колаж: популярната и популистка реакция на челите-недочели интернет активисти.


 Литературната стойност на Паисиевия текст проличава, когато бъде изучаван на едно по-високо, университетско ниво, когато творбата му може да бъде съзнателно съпоставена с текстовете на Софроний и творчеството на Раковски, Славейков, Ботев и Вазов за да се проследи естествената еволюция на българската литература и да се демонстрира качеството изменение както на езика, така и на майсторството на авторите.

От историческа гледна точка,История Славянобългарска“ има две измерения. От перспективата на XVIII век, тя представлява ценен труд, който дава на българите важна отправна точка, върху която, чрез историята, да изградят своето национално самосъзнание и да разширят (или създадат от нищото) своята представа за миналото на българския народ. От гледна точка на съвременната историческа наука, текста на Паисий се явява едно наивно, изпълнено с неточности изложение, което е ценно по-скоро с оценките, които автора дава на своите собствени извори.

Текстът на „История Славянобългарска“ е полезен най-вече за студентите, помагайки им в техните упражнения по критичен анализ на изворов материал. В този смисъл,книгата е неподходяща за изучаване в началния и средния курс на образование, тъй като правилното й възприемане, от гледна точка на историята, може да се случи само на едно по-висше ниво,под зоркия поглед на опитни преподаватели, познаващи в дълбочина историческия контекст на произведението.

Всичко това не означава, че текстът е загубил своята символична стойност, нито че не бива да бъде познаван от българите като образец на възрожденското творчество.

Тезата на „неразумния юрод“, чийто текст четете, е, че средното ни образование, в настоящия си вид, няма капацитета да предаде на учениците правилните послания и коректния методически подход, чрез който децата да възприемат „История Славянобългарска“ в нейната пълнота и значимост.

Единствено на едно лицейно, профилирано ниво (11,12 клас) учениците, но само с уговорката че са преминали през начално въведение в употребата на извори, биха имали умението и съзнанието да вникнат в текста и да не го изтрият от съзнанието си веднага след края на съответния учебен час.

Във времена, в които младото поколение е все по-скептично към предлаганото му в училищата и университетите познание, българските научни институции нямат нито лукса, нито правото да експериментират с такива значими елементи от нашата култура и история, какъвто несъмнено е и „История Славянобългарска“.

Само и единствено чрез правилна, постепенна и методична подготовка на децата, можем да се надяваме, че един ден те ще израснат пълноценни и горди със своя род и родина граждани, които, преди всичко, имат способността не просто да четат, а да осмислят нещата, написани от светилата на нашата култура преди повече от век.


Още от автора: България – моя земя, но с чужда история


Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Александър Стоянов в Patreon!