Калоян КонстантиновЗдравка Евтимова е една от най-изявените и публикувани в България и чужбина съвременни родни писателки. Нейни разкази и романи са издавани в 32 страни по света, а разказите ѝ са включени в учебните програми в Дания и САЩ.
Носителка е на множество награди от България, Франция, Великобритания и Италия. Печели и редица конкурси за писателски резиденции в Швейцария, САЩ, Китай, Италия, Босна и Херцеговина, Швеция.
Тя разговаря с „КлинКлин“ за трудностите пред писателите в България, съветите за публикуване в чужбина, грешките, които допускат авторите, културата на българите, най-големите благословия и проклятие на страната ни, нуждата от активно гражданско общество, политическата активност и др. теми.
Вие сте един от най-успелите съвременни български автори както у нас, така и в чужбина. Въпреки това не е възможно да се издържате само с писане. Възможно ли е изобщо в България авторите да се издържат само от творбите си?
За мен е невъзможно да се издържам само от писане. Джон Стайнбек е казал: „Първата година може да пишете безплатно, просто за да си създадете навика да спазвате сроковете, които редакторите ви дават. Втората година е допустимо да изкарате като хонорар 50 долара. Но ако третата година нищо не спечелите – тогава по-добре си купете трион и станете дървосекач.“
Макар че ще дам и друг пример, който често изтъквам пред студентите в СУ, посещаващи моите курсове по творческо писане – магистри по различни филологии. Говоря им за пример писателката Ани Пру, която прави своя литературен дебют на 57 г. със своя роман „Новини от колетните пратки“; книгата представлява разкази, свързани с общи герои. Пращала е на стотици издателства и всички са ѝ връщали отказ. Докато накрая филмират нейния разказ „Планината Броубек“ и всички издателства, които са връщали разказите ѝ, започват да си скубят косите. А малкото издателство, което е решило да ѝ даде шанс, успява да се превърне в голяма фирма.
Твърде малък ли е пазарът у нас? Или може би издателствата са недиалогични?
Издателствата напоследък са станали не само диалогични, а широко отворени към българските писатели. Търсят автори, които да издигнат профила на издателството. В какво се изразява успехът, според тях, е друг въпрос: дали в търговско отношение, дали в чисто литературен план, дали в силните послания… В крайна сметка издателствата много спомагат да се четат повече български автори.
Редно е да изтъкнем в това отношение издателство „Жанет-45“ на Божана Апостолова, моето издателство. Както и „Лексикон“, които издават само българска литература. „Колибри“ също се отличават. Може би това, че не успяваме да се издържаме с творбите си, е двустранен процес. От една страна, човек не може да пише по 10 книги на година. Или да разчита, че ако напише 3-4, те ще се продадат. От друга страна, обстановката е такава, че изисква човек да има постоянна работа, която му гарантира приходи. Тогава, при пълната липса на време, жаждата да пишеш е огромна. Не мога да си представя какво би било да имаш цял ден на разположение и да пишеш. Сигурно би било прекрасно.
Ето, сега Ви гледам и мога да си представя – това момче как се държи, какво му се е случило. Достатъчно е да се разходиш до Женския пазар, където ще видиш разкази на всяка сергия. Разминаваш се с тях, бръмчи ти в главата от истории и едва успяваш да изкопчиш от денонощието час, за да ги напишеш най-ярката от тях. Иначе е невъзможно да заспиш.
Горещо препоръчвам и на млади, и на по-възрастни писатели да кандидатстват за писателски резиденции. Има такива по цял свят. Те покриват пътуването, храната, квартирата и 1 месец ви оставят да пишете. Сред условията влиза да четете пред публика 1-2 пъти написаното от вас. Това е много хубаво, защото се срещаш с хора от издателската, писателската и читателската общност.
Била съм няколко пъти в САЩ, в Италия, Швейцария, Швеция, Китай. Но това се случва с кандидатстване, представя се план, по който да работите, част от книга, ако е започната, и по-ранни публикации, за да видят вашия стил. Там вече работя непрекъснато, денем и нощем, с радост.
Чужбина ли е отговорът към самоиздръжката и успеха на българските автори? Имат ли издателствата у нас механизъм, чрез който да достигат зад граница?
Първо искам да кажа, че превеждам сама своите неща от български на английски. Може би това е едно от препятствията пред талантливите български писатели и поети – качественият превод на техните творби. Защото написването е щастливо събитие, човек е свободен и пише, за да си отдъхне от претоварения до крайност делник. А преводът изисква да засичате 7 източника, за да достигнете до правилната употреба на идиом, изисква знание на граматиката в дълбочина, в подробности, които биха затруднили дори човек, на когото английският език е роден. Такова ниво на знание, натрупване на богатство от синоними, архаични, жаргонни, диалектни думи и изрази се постига наистина трудно. Този факт възпира много млади и не толкова млади писатели и поети да представят творбите си в контекста на литературния процес в чужбина.
Нямам информация дали съществува утвърден механизъм за представяне на българска литература извън границите нае България. Но всяко издателство прави опити, не зная доколко успешни са те. Издателствата едва ли разполагат с достатъчно ресурси да превеждат много романи. Аз например превеждам някой свой роман от 217 страници години наред. Ставам винаги в 05:30 и се прибирам в 20:00 часа вечер, всеки ден без събота и неделя. Кога бих могла да отделя време за превода?
Когато човек пише и заспива от умора, е прекрасно, защото се освобождава от всичко, което го е измъчвало, възпирало, унижавало. Но когато превеждаш, желанието за сън е недопустимо. Художественият превод изисква максимална концентрация. Аз работя на принципа „cold call” („студено обаждане“, преведено буквално). Тоест, зад мен не стои издателство, агент или фондация – направо изпращам написаното от мен в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Индия или другаде. Там издателят не се интересува в коя държава е роден или къде пребивава авторът. Редакторът носи отговорност за качеството на литературния материал, който е получил.
На първо място, трябва да изчакате поне 6 месеца, докато текстът ви стигне до очите на редактора, защото него постоянно го чака огромна купчина с ръкописи. Когато започне да чете, и види повече от две грешки на страницата – погрешно поставена запетая или глаголно време – той си казва: „Аз не съм образователна институция“ и отпраща текста ви в кошчето за отпадъци. И целият труд, вложен в написване, превод, редактиране, повторни проверки – отива на вятъра.
В България днес пишат и публикуват много талантливи млади писатели, но в някои текстове се забелязва нерядко неправилна употреба на пълен/непълен член, погрешно използване на запетаи и др. Същото се среща дори в престижни сайтове и медии. Текст с граматически и лексикални грешки няма как да пробие в престижно англоезично издателство. Ръкописът ви може да е блестящ, но небрежността спрямо граматическите правила се приема като обида към езика и подобно отношение е напълно недопустимо.
Първото изискване към всеки автор е да овладее граматическите правила. В противен случай сам дълбае пропаст пред таланта си. Не усвои ли граматическата основа в дълбочина още в началото, дори да е написали нещо блестящо – то няма да стигне до редактор. Ще бъде отхвърлено още от стажанта в издателството.
В България толкова ли са строги издателствата?
Българските издатели все още са твърде либерални. Това обаче крие сериозна опасност за автора, защото създава лоши навици на небрежност към граматическите правила. В САЩ има уважавана професия – човек, който добре познава граматическите изисквания и коригира текста, за да гарантира коректността му в граматическо отношение. Такъв специалист не е длъжен да пише редакторски бележки и не го прави. Трудът на такъв тип професионалист се заплаща високо. Знанията и уменията му струват много. Половин година трябва да работим в България, за да изплатим само един „копи-едитинг“ прочит на роман от 190-220 страници в чужбина.
Споменахте Ани Пру по-рано. Сещам се за доста световно известни автори, които са отхвърляни от десетки и стотици издателства. Въпреки това те са били блестящи писатели, но някак си издателите не са забелязвали. Какъв съвет ще дадете на авторите, за да повишат шанса си за издаване, освен познаването на граматиката. Подходящо време, в което да изпратят романа си, може би?
Мога да говоря единствено за англоезичните издателства и то най-вече в САЩ. Нека авторите да проявяват активно търпение. Което означава да не сядат, да не се отпускат, чакайки отговор. Междувременно да издирват други издателства, да пишат, да изпращат други свои текстове. Също така нека подготвят добро резюме на романа си, „синопсис“. Задължително прочетете изискванията на всяко отделно издателство за изпращане на материали до тях. Обикновено издателят изисква първите 3 глави. Някои искат първите 60 страници, трети ще поискат резюме и 1 глава по избор на автора. Всяко издателство съзнателно посочва специфичните си изисквания, за да не изпращат авторите едни и същи материали едновременно до много издателства. Само като установят, че резюмето ви е 600 думи, а не 500 – директно ви дисквалифицират. Нека да знаем – ако някъде решат да поискат целия Ви роман, след като са прочели първите три глави, а Вие още не сте написали книгата докрай, резултатът е следният – слагат ви в черен списък като несериозен автор.
Също така е важно да следите периодите – всяко издателство отбелязва кога приема ръкописи, което е обикновено два месеца в годината. Направете си и списък с 30-на издателства, които следите – кога четат предложените им текстове. Много е важно профилът на издателството да съответства на написания от Вас текст – дали е literary fiction, дали е жанрова литература – криминални романи, еротика, фентъзи, научна фантастика. Трябва много внимателно да проучваме всяко издателство, както и областта, в която се е специализирал всеки един от неговите редактори. Недопустимо е да изпращаме книгата си на сляпо. Така възможността да постигнем успех клони към нула.
Какви съвети ще дадете на авторите, за да ги издадат в България?
Насочете се към издателствата „Жанет-45“. Божана Апостолова е най-прекрасният редактор, когото познавам, както и издателство „Лексикон“. И ще кажа защо. 2003-4 г. занесох на Божана Апостолова свой роман. Тогава отидох чак до Пловдив, тъй като офисът им е там. Жената, която прие романа в офиса, ми каза, че ако до 4 месеца нямам отговор, следва да тълкувам подобно поведение като мълчалив отказ. Романът не е одобрен. След 15 дни Божана Апостолова ми се обади и каза да идвам веднага.
Единствените пари, с които разполагах, бяха достатъчни да си взема двупосочен билет и една баничка с боза. Тогава бяха много тежки години, с 3 деца вкъщи, само ми беше до разкарване за романи. Божана Апостолова ме срещна за пръв път и без да ме познава рече – „Публикуваме романа веднага“. И ми купи една огромна чиния с печено агнешко. В онези години на нищета! Умирах от глад, но заявих, че не съм гладна. Тя каза – виждала, че очите ми ще изтекат в гозбата и ме подкани да ям. „Може, но обичам сама да си плащам сметките и да не съм длъжна на никого“, отвърнах.
„Яж, пък като забогатееш, ще ме почерпиш“, на свой ред рече тя. Това беше най-вкусното ядене, което съм яла през живота си. Сега, когато вече имам стабилна работа, я поканих преди 2-3 години – да я нахраня аз. Отидохме в заведението и тя си поръча един-единствен фреш от портокал. Това искаше само. Все още настоявам да я почерпя за вечеря.
Така че в България е по-лесно засега, но хубаво, по-скоро е задължително да сме добре подготвени, да прочетем книги, публикувани от въпросното издателство, за да видим какви автори подкрепят. За чужбина това също е валидно. Взимайте си електронни книги, те са евтини и достъпни навсякъде.
Искам да отбележа, че имаме много силно младо поколение автори: Стамена Дацева с „Градина на ръба“; Александър Арнаудов с неговата „Дъно в небето“; Цветозар Цаков и неговият сборник с разкази „Винилови души“.
Смятате ли, че българският народ изгуби усета си за качествена култура?
Категорично не! Смятам, че на българите им омръзнаха до смърт тези обиди, че са байганьовци, че се обръщаме един към друг с Ганьо… Не! Мисля, че България започва да израства, да се изтръгва от ганьовщината. Бавно и много трудно, но вече започват да се раждат сред нас млади хора, които се бъдещите алекоконстантиновци. Започва обратно броене, движим се към края на епохата „Бай Ганьо“. Надявам се да доживеем времето, когато байганьовците сред нас ще се броят в рамките на стотина души.
Казват, че са спаднали образователните изисквания. Да, може и така да е. Но аз съм била в гимназии, където ми задаваха много интересни и трудни въпроси. Може да има спад, но той е напълно преодолим. В характера на българина е да не бъде на дъното. Първата по смъртност и последната по раждаемост държава в ЕС… Българинът не е роден, за да бъде дъно. Той не го носи в своя генетичен код. Ако попаднем на дъното, ще го превърнем в обект на изследване. Ще си направим изводите как да се оттласнем от тинята, да тръгнем към светлината.
Категорично съм убедена, че до 10-15 г. нещата ще се подобрят значително. Когато млад човек от България отиде в чужбина, съществителното „българин“ се превръща в синоним на високи умения. Наши математици, експерти от всякакви други специалисти завършват тук и заминават, постигайки мощни успехи. Вече е време на алекоконстантиновците на България. Четейки произведенията на младите автори у нас, мога да кажа, че поне в литературата това вече започва да се случва.
Това обаче няма да се случи с магическа пръчка. Имаме шанса, но освен ако не се захванем с гласуване, подаване на сигнали, хвърляне на боклука в кофата – ще го пропуснем. Липсва гражданско самосъзнание сякаш.
В тази връзка искам да спомена нещо, на което станах свидетелка. Пътувах във влака от Горна Оряховица към София. На Червен бряг се качи мъж на около 31-32 г., който беше много добре облечен – хубави дънки, фланелка, сако, обувките му лъснати до блясък. И изведнъж извади семки, започна да плюе люспите на пода! Ние сме 8 души в купето, а той плюе ли, плюе. Хората се изплашиха. Имаше възрастна двойка на около 65 г., мъж и жена, които станаха и си излязоха.
Тогава аз си спомних една еврейска поговорка: „Кажи на безчестния, че има чест – и може би ще отвориш очите му към честта“. Казах на момчето, че изглежда много добре, че ми се струва културен човек, но като плюе по пода така, не изглежда много удачно. Реших, че може да ме удари. Изглеждаше силен, атлетичен. Той каза, че ще си приключи със семките и повече няма да плюе. Направи го. Все пак поговорката проработи на 25%.
Подобно поведение, ако се случи в Германия, всички в купето ще извикат полиция. Там във всеки влак има дежурен полицай, който не само ще го глоби, но и ще го прати на поправителен общественополезен труд. Вероятно и ние имаме такива хубави закони, но как се прилагат те? Не трябва със страх да се обръщаме към подобни хора. Страхът прави наглостта още по-напориста и видима. Очаквах във всеки момент мъжът да ме зашлеви, но аз ненавиждам слабостта в себе си. Случвало ми се е много пъти да бъда слаба и съм го преодолявала, като пиша. Може би един от двигателите на писането е именно това чувство на унижение, чийто дом е слабостта.
У дома аз почиствам, отстранявам всяка трохичка, за да бъде ведро и хубаво. Прилагането на законите има не по-малко значение от съществуването на самите закони. Нека призовем и всички български граждани да гласуват. Това е начинът да покажат, че са живи. Че не искат да стоят в безвремие. Ние отказваме да живеем в немилост! Ние сме мислещи, изпитваме болка и се борим да стесним територията на болката. Гласувайте за когото поискате, но го направете!
Ние трябва да вървим по пътя към Европа, да сме достойни членове на европейската общност. Не да бъдем на последно място по всички добри показатели и на първо по всички негативни. Ако си представим миналото на България с всички славни победи и тежки загуби като благодатна почва, сме длъжни днес и чрез своя глас да засеем семената на бъдещето.
Едно семенце не изисква само да бъде посято. За да покълне, трябва да го поливаме. След това трябва да разрохкваме почвата около него, да премахваме плевелите. Но за да го направим, трябва да разпознаваме кое е плевелът и кое е истината. Това се постига с много последователност, упоритост, четене, знания и работа. Който работи, той и греши, но и се научава да работи по- качествено, по-продуктивно.
Това ми напомня за думите на прочутия турски творец Назъм Хикмет: „Ако аз не изгоря, / ако ти не изгориш, / ако ний не изгорим, / как ще стане тъмнината светлина?“
Идва ми един друг интересен пример на ума, на Карл Густав Юнг, бащата на аналитичната психология. Той казва, че обратното на любовта не е омразата, а властта. Когато някой се опитва насила, с въже и камшик да ни наложи нещо, дори да е добро – няма да постигне своята цел. Когато обичаш някого в личния си живот, но го принуждаваш да прави нещо, следиш го – какво ще постигнеш? Представете си един народ да го притискаш, да го мачкаш, да му налагаш коловози към дъното…
Нека властта, която ние изберем на 11 юли, да се стреми да запази това, което българинът е запазил през вековете – умението да превръща невъзможното в осъществимо. Генерал Владимир Вазов при Дойран е такъв пример, когато побеждава противника с 4 пъти по-малко войници. Когато отива в Лондон, техният военно началник лорд Милн заповядва:
„Свалете знамената! Минава ген. Вазов – победителят от Дойран!“
Председателят на Британския легион Майор Готлей го представя с думите:
„Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малцината чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история.“
И сега в България се раждат такива хора, важното е властта, която изберем, да ги открие и използва. Не да ги държи с желязно въже около врата.
Не може да говорим, че искаме да се развиваме, да бъдем свободни, и да израстваме като Алеко Константинов – и да не гласуваме, да останем пас. Пасивността ни обрича на застой.
Кое е най-голямото проклятие на България и коя е най-голямата благословия?
Не робските окови са голямото проклятие на българина, както смятат някои. Нашето проклятие е това, че възприемаме търпението от лошата му страна. Търпението има положително измерение, то може да бъде активно търпение – ще търпя оковите, но няма да се предам пред тях, ще ги счупя. Търпението на вола обаче е нашето проклятие. Той мъкне и влачи, чак докато и на стопанина му стане ясно, че ще го заколи и изяде. Търпението, което води до кланицата, е нашето проклятие.
Благословията ни е изобретателността и смелостта на българите, както и завръщащото се чувство за собствената ни стойност. Че ние умеем, можем и струваме много – в България, в Европа и по света. Българите са благословията на България. Трябва да откриваме и развиваме техния талант, не да го скършваме. Всеки под нашето небе е роден с талант – да пише, да поправя двигатели, да бъде смел, да вае съдби. Управляващите, които и да са те, трябва да откриват и развиват този талант, не да го заравят под дълбок слой тиня, защото в него виждат заплаха за себе си. Тепърва светът ще говори за роденият в България талант. Вярвам в това.
