Александър СивиловЩе се окаже ли Източна Европа портал за китайската експанзия?
Автор: Александър СИВИЛОВ*
На снимката: Американския президент Барак Обама по време на среща с китайския си колега Си Дзинпин. Амстердам 24 март 2014 г.
Фото: © Flickr/U.S. Embassy The Hague
Публикувана на: 15.02.2016 @ 12:55
* Авторът е преподавател по история в СУ „Св. Климент Охридски“
Продължение от Обсадата на Европа и новият път на коприната
Изключително интересен е начинът, по който китайците работят при свързването си с крайната цел – Европа. ЕС не е възприеман от тях като едно цяло. Това доказа и последната среща на високо равнище, която завърши в Шуджоу в края на ноември тази година. На нея бяха поканени делегации от 16 страни, част от които не са членове на съюза, но влизат в сферата на интересите на Пекин.
Китайците разделят Стария континент на географски и икономически принцип и реално доказват съществуването на „Европа на две скорости“ – едно клише влязло стабилно в езика на еврократите, но без опит да бъде търсено решение на проблема.
Правителството на КНР предлага освен едностранни инвестиции и развитието на двустранно партньорство, като иска по този начин да пропагандира една от основните идеи на проекта – печалба и за двете страни в него. Китайската дипломация вижда Централна и Източна Европа като начин за навлизане в ЕС и първоначално преодоляване на митническите бариери за много производства чрез общи предприятия.
Освен икономическото проникване, в региона се усеща и засиленият интерес на културните и интелектуалните институции на страната, които търсят създаване на зони за влияние. Китай се оказва много по-напред в създаването на своята „мека сила“, отколкото например Русия, която едва сега започва да търси начини за прокарване на този тип влияние.
Докато Източна Европа е гледана като място за инвестиции, производства, строеж на инфраструктура и влияние, то западните страни са интересни с покупателната си способност и своето ноу хау. Те са истинската цел на Пътя на коприната, но стигането до тях може да се осъществи постепенно. В този случай Пекин трябва да преодолее традиционния протекционизъм и естествената конкуренция на огромните европейски концерни. От друга страна съществуващите към момента икономически и пазарни връзки могат да бъдат надградени.
Най-интересни са технологиите, които може да предложи Стара Европа
Това ни показват и китайски инвестиции, като закупуването на традиционни компании като Волво. Въпреки бързия възход на производствата си, Пекин все още не може да се справи с изоставането в развойната дейност и нововъведенията. Поради тези причини може да се очаква и все по-засилен интерес на студенти от азиатската страна към европейските висши училища. До момента този поток от хора беше насочен преди всичко към САЩ.
Диверсифицираният подход на китайската външна политика и икономически кръгове създава много по-големи възможности за истински успехи на сътрудничеството, отколкото при работа с блоковете от страни. В момента инвеститорите работят точно в насоките, които ги интересуват и подбират най-перспективните региони. Този подход до момента беше използван само от САЩ, които предпочитат да залагат на двустранните си договори в Европа и се осланят на пактове като НАТО само като на правна рамка, която да позволява тяхната намеса там където имат интереси. От тази гледна точка Китай не прави нещо ново, но мащабите на започнатото интегриране са огромни.
Огромната разлика между китайското навлизане спрямо американското или европейското може да бъде видяна в Африка.
В страни като Нигерия практически няма отвлечени азиатци, въпреки че в нефтените полета компаниите на Пекин работят почти наравно с класическите гиганти като Шел и Бритиш Петролеум. Просто китайците развиват и много сериозни социални програми за местното население. Строят се училища и болници. Този подход изкоренява желанието на местното население да „накаже“ чуждите експлоататори. Докато за Европа подобна политика няма значение, то за Средна Азия, в държави като Афганистан и Пакистан, тя би се приела изключително добре.
Към момента не е ясно колко ще бъдат инвестициите, които е готово да направи правителството на Си Цзипин за осъществяването на Пътя и икономическия пояс на коприната.
В японското издание The Diplomat, се цитират цифри, стигащи до 900 млрд. долара.
Засега Пекин е обявил отпускането на 50 млрд. за Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции, както и други 50 млрд. за началото на пътните строежи в Средна Азия – Киргизтан, Пакистан и Казахстан. Нивата на влагане от страна на КНР ще зависят преди всичко от финансовото състояние на страната. Спадането на ръста на икономиката намалява и свободните средства. От друга страна, както бе споменато, този проект е в състояние да възстанови традиционните темпове на развитие на стопанството на азиатската държава.
Какво носи успехът?
Това е основната причина, поради която Китай се заема с тази грандиозна задача. Излизането от кризата по вече изпробван модел ще предостави комфортен период за промяна в цялата стопанска политика на страната. В момента моделът за увеличаване на вътрешното търсене, което да стимулира икономиката е неосъществим, поради по-бавните темпове на социални промени в него. От друга страна, напредъкът на Китай е огромен.
През последните 5 години е създадена средна класа от около 500 млн. души.
Намаляването на неравенството и нарастването на покупателната способност на населението постепенно ще изиграе ролята, която предлагат западните икономисти. Това обаче не може да стане бързо. Изглежда, че единствената възможност на Си Цзипин е да търси своя „Нов курс“. Китайската строителна индустрия ще може да облагороди изоставащите западни региони на страната.
Създаването на подобно интегрирано стопанство напълно би освободило Китай от икономическата му зависимост от САЩ.
Пазарите и технологиите на Европа, в комбинация с ресурсите на Русия могат да създадат един напълно самостоятелен конгломерат.
Икономическата независимост на Евразия означава и нейната политическа независимост. Естествено водещата роля ще бъде отредена на създателите на идеята. Сложната стопанска и политическа ситуация, в която се намират ЕС и Руската федерация съответно ще ги разположат на по-ниските позиции в това състезание между „равни“.
Обективно погледнато, идеята за новия Път на коприната би трябвало да донесе само позитиви на държавите, участващи в нея. Това може да се получи само ако участниците в проекта положат усилия за запазване на своите интереси. Целта, която Китай преследва, е да се превърне в незаобиколим политически фактор на световно ниво чрез икономическо проникване. В него Европа и Русия са както партньори, така и бъдеща периферия.
Китайската политика и разпространение на влияние в Латинска Америка и Африка, оставят извън строежа на новата глобална система спрямо САЩ и англо-саксонския свят, които се оказват в ролята на противници на новата интеграция.
Обсадата на Европа – TTIP срещу Пътя на коприната”
Правителството на президента Барак Обама прокарва няколко свои интеграционни инициативи през последните години за чиято основа служи още създаването на Северноамериканската зона за свободна търговия – НАФТА през 1994 г. В резултат на обвързването Мексико се превръща в донор на евтина работна ръка за САЩ и постепенно се срива до класическа нарко-държава.
Проектите, разработени през последните години, са Тихоокеанското партньорство за свободна търговия – TTP, което беше подписано от САЩ и още 11 държави на 5 октомври тази година, и все още подготвяното Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции – TTIP.
Твърди се, че Тихоокеанският договор е категорично насочен срещу Китай, тъй като дори не бяха проведени разговори за включването на КНР към него.
TTIP се разглежда грешно от българските либерални кръгове като опит за елиминиране на влиянието на Москва в Европа.
Всъщност то е контрапункт на китайската инициатива за Пътя на коприната и именно по тази линия можем да видим нова студена война. Стопанската самостоятелност на Китай ще доведе до пълен срив на американската икономика. Пренасочването на китайските доставки към Евразия ще създаде огромна конкуренция за американските стоки в тези райони. Най-проблемен остава въпросът за Европа, която е водещият потребител на високотехнологично оборудване и стоки на лукса.
Икономическо и политическо обвързване на ЕС с Китай би оставило САЩ в сериозна изолация.
Това предизвиква и бързата, силна реакция на американската дипломация и силови структури. Най-видимо и пряко свързано с проблема е противопоставянето, което се оформя в Южнокитайско море.
КНР се опитва да преодолее ограниченията пред свободния си достъп до световния океан. Географското положение на страната е такова, че тя е заобиколена от островни държави, които със своите права върху териториалните си води, спират възможностите за осъществяването на Морския път на коприната. Този проблем накара правителството в Пекин да започне усвояването на няколко рифа в океана и превръщането им в острови чрез насипване на земна маса.
Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции, представено като троянски кон. © Flickr/greensefa
Интересно е, че в разразилия се спор за тези територии основни действащи играчи са Виетнам и Япония, които са и водещи партньори в Тихоокенаското споразумение за търговия. Силовата реакция пък дойде от Тихоокенаския флот на САЩ, който в началото на ноември изпрати в „операция за свобода на навигацията“ своя разрушител Ласен с инструкции да премине в териториалните води на един от тези острови. Логично китайската реакция беше изключително остра както на политическо, така и на военно ниво. Американският кораб беше ескортиран от китайски военни съдове, докато не излезе извън спорните територии. Във връзка с тези спорове и с близката подкрепа на правителството във Вашингтон, още през септември, Япония промени един от основните си принципи във външната политика. Правителството на Шино Абе отмени забраната за изпращането на японски войски в нападателни мисии извън териториите на страната. По този начин Японските сили за самоотбрана се превърнаха в реална армия. Основната причина за 30 хилядните демонстрации срещу промяната бяха опасенията на обществото, че японските войници ще бъдат принудени да участват в мисии, защитаващи интересите на САЩ.
През последния месец японският премиер Шино Абе направи още една неочаквана стъпка. След продължителен застой в политическите взаимоотношения той направи обиколка в Средна Азия. Това е надграждане на японското влияние, което след разпада на СССР е насочено преди всичко в икономическата сфера и подкрепата за демократично развитие. Оценката на българските специалисти по Източна Азия е, че Абе пряко се опитва да препятства китайската активност по това направление.
Руският проект за Евразийски съюз би улеснил изключително осъществяването на северния клон на Пътя на коприната. Общото митническо пространство от Казахстан до Беларус практически изстрелва китайския експорт към богата северна Европа. Проблемът, който спира използването на този маршрут, са политически мотивираните санкции между Москва и Брюксел, а причината за тях е украинската война.
Продължаващото противоборство между подкрепянитете от САЩ радикални националисти от една страна и ползващите се с руска подкрепа сепаратисти от друга, саботира опитите за мирен процес, а оттам и драстично намалява шансовете на този проект.
Задълбочаването на икономическото противопоставяне на Украйна с Русия блокира обвързването на азиатския износ с Европа през този коридор и го отлага за неопределено време.
Излазът на другото направление на пътя на коприната към Средиземно море също се оказа блокиран. Войната в Сирия първоначално се отрази само в изместване на крайната точка на маршрута на север към Турция. Свалянето на руския бомбардировач доведе ескалацията до съвсем други нива. Самите управляващи в САЩ обявиха, че „правилата на играта са променени“. Партньорството между Москва и Анкара е замразено, ако не напълно погребано. Пред възможността да избира с кого да си сътрудничи, администрацията на Си Цзипин вероятно ще заложи на Русия.
Нестабилността на режима на Реджеп Ердоган е вероятно скоро да прерасне в открит, горещ конфликт на територията на Турция. Горящият Близък изток ще парализира осъществяването на китайската идея за интеграция. В същото време САЩ настояват за ускоряване на преговорите по TTIP. Подписването му ще им даде пълно надмощие в надпреварата с Китай и ще бетонира зависимостите на Китай спрямо Вашингтон. Пекин не може да се справи с американския натиск само с помощта на развиващите се страни и Русия.
Китай, САЩ и Путин имат нужда от Европа. Именно заради това тя е обсадена. Единствената възможност за Стария континент да запази своя облик е като води активна външна политика и търси защитата на своите интереси както като общност, така и по отношение на отделните страни. Големите играчи като Германия и Франция традиционно поставят своите нужди над общоевропейските. Този пример е следван и от много от по-малките членове на съюза като Холандия, Дания и Унгария.
Проблемът пред нас е, че не само еврократите, но и политическата класа в почти всички европейски държави явно не се интересуват от запазването не само на традициите на нашата цивилизация, но и от нормалния живот на своите съграждани.
