…или защо чужденците обичат дивите ни плажове

Автор: Божидар ЕМАНУИЛОВ

Редактор: Наталия Иванова
Снимки: Анна Трешнакова/ Anna Třešňáková


В България политиката е сериозен и доходоносен бизнес. Затова понякога на политиците им се налага да лобират за дадени интереси, независимо дали последните са законни или не.

В началото на ски-сезона видяхме как президентът Плевнелиев, заедно с голяма група политици, икономисти и журналисти рекламираха ски-пистите в Банско, чийто концесионер прави всичко възможно да увеличи незаконното разрастване на ски-зоните.

Наред с опита за окупиране на планините, сме свидетели на редица подобни случаи, съпътстващи тоталното застрояване на красивото ни Черноморие, с любезното участие на магистрати, местни феодали и под шапката на политици от всички „цветове и убеждения“.

Междувременно се появи маскираната като екологична Национална асоциация „Българско Черноморие”, която прави различни акции с цел забрана на свободните плажове. От миналата година започна целенасоченото преследване хората, които искат просто да спят на палатка на някой див плаж. А заедно с това незаконното застрояване продължава с активни темпове, но срещу него – от Националната асоциация – нито дума.

„Практически всяка една горичка е превърната в катун, в тоалетна, арогантни хора, които заграбват и завземат. Искаме от държавата да се въдвори обществен ред”, настоява по време на поредната проверка Димитър Канариев от Асоциация „Българско Черноморие”. Асоциацията вече втора година лобира свободното къмпингуване да бъде забранено.

Друг аргумент на противниците на свободните плажове е, че заради тях родният туризъм е на загуба. Така се роди тезата, че чужденците се страхували да идват на Черно море заради „дивакуващите“. Дали е така, четем в разказа на Божидар Емануилов.

–––-

Какви чехи идват на Карадере

Преди около две години бях на гости на моята любима братовчедка Маргарита в Сазава, Чехия. Но за нея ще ви разкажа повече в отделен текст. Чехия е една от страните от бившия Източен блок, които спечелиха много от влизането си в ЕС. Стандартът е средноевропейски и разпределението на доходите е сравнително равномерно.

Именно там се запознах с прекрасното семейство на Томас, Анна и трите им чудесни деца: Тадеус, Симон и Жосефина. Младото чешко семейство отглежда децата си в домашни условия (т.нар. Home school). Той е барман в Прага, а тя – майка и активист за домашното обучение. Труден избор, който заедно са поели и успяват да развиват. Труден не само за своето семейство, но и за Чехия.

Интересувам се от алтернативни форми на образование и въпросът с домашното обучение ме вълнува отдавна, съответно имах няколко питания, които им зададох при една от нашите срещи:

снимка 2

Семейството на Томаш и Анна


Децата, обучавани в домашни условия не стават ли асоциални?

Напротив! Децата: две момчета на 12 и 10 години и едно момиче на 8 са много отворени, любопитни и възпитани и то не само с възрастни, но и с връстниците си!

Не се ли губи много време?

Томаш каза, че е обратното. Няма нужда да пътуват до училище и обратно. Децата нямат любими и/или дразнещи учители, а любящи родители, които организират така времето и уроците, че много предмети се преплитат. Например една разходка до близкия манастир освен леко физическо упражнение, е и урок по география, биология и история. По неговите думи, това което се учи в един учебен ден от 6-7 часа, децата му усвояват за около 3 часа. Децата минават всички предмети с изпити на материала, който е задължителен за чешкото образование.

Родителите трябва да са много богати и интелигентни?

По моя преценка Анна и Томаш са средна класа чехи. Да, това, че са много работливи и интелигентни също е много важно! Не си мислете, че е лесно, но резултатите за децата и връзката им в семейството са незаменими!

Как се зарибяват чехи?

снимка 3

Винаги им говоря за България с ентусиазъм и умиление. В един от моите разкази на по пиво, им споменах за Карадере и те веднага изявиха интерес към мястото.

След като се прибрах, им изпратих снимки, а от пролетта на следващата година вече започнахме да се уговаряме. В началото ми се струваше, че те не бяха убедени, но само няколко електронни писма бяха достатъчни, за да си насрочим и дата.

снимка 31

Така тези сладури на 30+ решиха да прекарат лятната си ваканция на едно от най-красивите кътчета на Стария континент: Черно море, България, Варненско, Карадере…

Но това не е всичко. Анна и Томаш дори успяха да убедят друго четиричленно чешко семейство (Станислав, Михаела, Йоана и Алан) да се присъедини в това пътуване към дивото. И така в края на юли 2015 г. десетима чехи и брадовчедка ми Маргарита тръгват на източното си пътешествие с крайна цел Черно море и едно… дере.

снимка 4

Пристигане, настаняване и отпътуване от София

На 21-и юни в ранната заран две коли, пълни с чехи, се изсипаха пред нас. Успях да настаня шест души, а второто семейство пратих към близка приятелка. Всички бяха изморени и с много багаж. Преспаха и малко преди обяд тръгнахме (въпреки моя коментар, че е най-не подходящото време за път). Но как едни чехи могат да знаят тези тънкости на летния черноморски туризъм, създавани години наред от къмпингарското движение у нас?

Все пак чехите нямат море и за тях това е нещо много специално, та се наложи да се съобразя с тях. Тръгнахме в най-голямата жега. Като част от „туристическата програма“ бях подготвил няколко спирания по пътя, но за тях това беше нещо абсурдно – всички само мислеха и говореха за морето. За мен като водач бе важно те да са доволни, та форсирахме „Тракия“. Във всяка бензиностанция имаше чешка бира. Това беше върхът за Томаш, който не можеше да повярва. Това вълнение провокира и първите му впечатления от България: „Каква хубава страна, колко сте отворени, каква храна, а навсякъде имате и чешка бира! Тук бих могъл да живея!“

Спряхме точно след Айтос за плодове. Горещо препоръчвам тази „спирка“, ако минавате от Бургас за Варна.

Транзитното преминаване през морската столица вече беше смътен спомен, защото тъкмо влизахме в село Горица. За последна спирка преди дългоочакваното дере се отбихме през „При Панчо“ в с. Горица. Превъзходна кръчма! Хапнахме и на свечеряване тръгнахме да слизаме към дерето откъм град Бяла. Отне ни един час, а на Томаш му се плачеше, защото колата бе с метанова бутилка… фабрична… Направо бомба! А аз ги бях предупредил, че пътят е много лош.

Предишните седмици бях по работа в Бяла и до Дерето, за да запазя места с моя приятел Алберто – наполовина българин, наполовина италианец. Той ми каза, че преди време е бил на миротворческа мисия в Мозамбик, но дори и там не е виждал талкова лош път.

Пристигнахме към 23 часа. Кемпът беше между Дерето и Бяла речка в една от терасираните борови горички над пътя.

Там бях запазил място пред пътя с 2-3 места за паркиране, заградени с бидони. Разпънах три палатки на една тераса с обща площ 13-15 на 4-5 метра. А отзад – храсти, млади дръвчета и висока трева. Разхвърлях чували от кафе за сядане и оставих банските и хавлията на простора. Викам си: за 3-4 дни няма кой да налази.

Има едни неписани правила в дивото кампингуване. И не само:

  1. Не местиш туби – явно оставени скоро да пазят място за кола, особено когато места има.
  1. Не правиш бивак, разчиствайки дървета.
  1. Не слагаш палатката си на разстояние 1 метър от чужда палатка, била тя и приятелска.

Пристигаме. Тъма. Чехите изобщо не знаят къде се намират. Аз – добряк по природа и поведение (ако не ме ядосаш) излизам от колата и полудявам.

Няма ми ги тубите, а на тяхно място – паркирана кола. Шубракът, за който ви споменах, го няма, няма треви, храсти или дървета, но има 150 квадрата бивак с 2 големи платки, кухня, маса, баня и барбекю в края на нашата тераса. Този тип „диво“ кампингуване не го разбирам, да си занесеш къщата в дивото и да го опорочиш.

снимка 7

Отдавна не бях псувал толкова. На третата минута силен диалект ме праща да спя.След минута обясняване за силата на книжовния български език посредством тирада от псувни, решавам, че трябва да организирам спането и оставям скандала за утре. Стреснати чехи искат да си ходят, нямате си представа колко ядосан и разочарован бях. Разбрахме се да преспим и сутринта да решим. Вече кроях план как да палим към Созопол.

На сутринта чехите много се изкефиха на мястото и пожелаха да останем.

Успях да се кротна и да се разбера със съседите. Сериозен урок по дипломация и български диалекти. Те не бяха лоши хора, но егоизмът им беше водещ. Особено на едната дама, допълнително гарниран с много арогантност. След като се разбрахме веднъж, всичко започна да става ОК, даже започнахме да си помагахме. Странен народ сме българите!

снимка 5

Ваканцията

Настанихме се, дадох инструктаж на децата за поведението им във водата, и за това да се пазят от слънцето. Това със слънцето не го приеха много насериозно, но на следващия ден като изгоряха почнаха да се мажат, че даже и тениски да слагат.

снимка 6

Интересна находка


Разпънахме и една палатка на плажа, за възрастните. Родителите се редуваха да спят там. Не знам на какво се дължеше това, но след първото си преспиване, всяка двойка ставаше чувствително по-спокойна.

То не бяха мазаници с хума, търсене на съкровища, къпане, игри и нощни огньове.

Всички бяха видимо много доволни. Почти не се къпаха със сладка вода през първите дни после със соларен душ и то предимно дамите. Тази година водата беше много чиста. От дерето си тръгнаха едни други хора, още по-щастливи с тен, мирис и украшения на морско племе!

Най-много ме трогна Симон, (с прякор Кокошката) който на въпрос на баща му дали му е харесало, отговори: „И още как, много по-добре от миналото море в Италия.“

На прибиране пак пътувахме в жегите. Беше тегаво, децата започнаха да прегряват. Въпреки тези неудобства, май започнах да ги разбирам. Гледаха да прекарат колкото се може повече време на морето.

Пристигнахме пак по никое време. Племето беше мръсно и уморено. Душове и спанак. Не успях да им покажа София, макар че те идват от Прага, с град ли да ги очароваш?

След като ги изпратих, разбрах, че докато сме били на Дерето, е идвала полиция в кооперацията, в която живея, да търсят бежанци по сигнал. Отдъхнах си. Успях да мина метър с тази група чешки “бежанци“.

снимка 8
–––––

Карадере е един от няколкото все още небетонирани плажове в България. Намира се край град Бяла. От години представяща се за чуждестранна, а в действителност собственост на бивш български министър фирма, се опитва да построи там комплекс, който удобно се крие зад определението „луксозен къмпинг”.

Строежът беше спрян, най-вече с усилията на организацията „Да спасим Карадере”, чиято борба обаче продължава да е в разгара си, след като дружество „Макси I” внесе нови валидни разрешителни за строеж. В момента „Да спасим Карадере” води дело срещу фирмата, чието решение се очаква до месец. На 8 февруари са внесени и последните допълнителни доказателства, че  „последните валидни разрешителни за строеж на Макси са нищожни”, по думи на Люба Батембергска.

„За първи път по делото участва и прокурор, който поддържа…..Макси. Чакаме решението на съда до месец. На делото бяха адв. Сашо Кашъмов, който ни представлява и Спас Узунов”, пише още тя във Фейсбук страницата на „Да спасим Карадере”.

Борбата е за бъдещето и за спомените на място, което все още не е опорочено. Онова Дере, което видяха чужденците, и за което разказва Божидар Емануилов. Което искаме те да виждат всеки път, когато решат да се върнат в България.

Посвещавам тази публикация на: Tomáš Dytrich, Anna Třešňáková, Tadeáš Dytrich, Šimon Dytrich and Josefina Dytrichová, Stanislav Fiala, Jolana Fialová, Alan Fiala and Michaela Hergova.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Божидар Емануилов в Patreon!