Автор: Ангел Иванов


Следобедът на света. Перловската река изтича с невидими параходи, понесли на палубите си другите възможни недели. Отвъд потока, в къса пресечка, е мръсно розовата къща на чистите сънища. Портата се отваря сама, само ако ръката е фина, повратлива и достойна за заключените смисли . Чопчето се бута и без ключ, но не без отношение

Витата дървена стълба вие на трески под краката на търсещото истини тяло. “Приберете сладоледа в камерата, изключете телевизора и ми дайте истината!”, крещи то всяка вечер, докато му сервират набързо и бездушно претоплената вечеря. Една и съща вечеря – всяка вечер, всяка сутрин и, общо-взето, всеки следващ живот.

Кухненската врата зейва. Вътре са Малин Мишин, известен още като Вдъхновен Стефанов, или Локомотивът (пуши), и Сава Милоев, или Вестителят (пребивава в пространството). Това е синдикалистката квартира.

А какво е “Синдикатът”?

Група за бавно реагиране. Не гръмовна буря, а продължителен порой, който промива раните по полетата и съвестите. Културна еволюция.

В тесен смисъл, кино сериал за общност от посветени просветени, които затягат фронт срещу институционалната и духовна несъстоятелност. Малко нещо бунт срещу статуквото, но вършен от поети, които не знаят как да си колосат яките.

Яко, а?!

“Яко, я!”, Вдъхновен Стефанов е подпрял брадичката си в шепа и говори на привиденията в ъгъла. “Синдикатът” е игра, семейство, протест, процес, експеримент и провокация.

“Синдикатът” е възстановяването на една изгубена вибрация.  Трибуна на истината. Мафия на Доброто. Армия от Пацифисти. Отговор на опита за масова манипулация. Всичко това и нищо от тези. Всъщност, много повече … Раждането на една нова нация.”

Вратата се отваря и влиза котка с неопределен цвят и поведение. Интимничи с крачолите и краката на кухненската маса. Удря си нежно главата в ръба на долапа.

13140959_10209820212400884_794809520_n

“Сляпа е, но също е синдикалист.”, казва Мишин и подава на Милоев чаша с вино. Милоев отпива и мълчи дори в мислите си. Поради мъдрост или мързел, не е ясно. Говори Мишин: “Синдикатът” не е задължителен отговор, но е възможен такъв. Не е суета, не е това, което се харесва, не е и това, което не се харесва. “Синдикатът” не е това, което хората очакват.”

Хората могат да очакват появата на персона, известна като Пенка Кубратова. Пътеводна светлина за целия проект. Идеолог и вдъхновение. Съществува историческа личност със същото име – водачка на комунистическия женски бунт в Русе през 1918г. Това може да значи нещо за хората, свикнали да мислят света в лесни шаблони. За останалите – Пенка Кубратова е всичко и нищо. Забележителна дама наистина …

Говори Мишин:

“Пенка Кубратова е… ключът! Да речем, че си извървял дълъг път, пресякъл си какви ли не местности, трепал си се по камънаците, драл си се в тръните и в един момент си потънал в плаващи пясъци. Опитваш да се измъкнеш по всевъзможни начини, но без успех. И в последните мигове, като дар Свише, се сещаш за… „бътърфлая“ (стил в плуването – най-трудният, но единственият възможен). Не го умееш, но си спомняш, че си чел как през вековете и други са изпадали в същата ситуация и също не са умеели “бътърфлая”, но са го изнамирали и усъвършенствали до шампионство в движение, и останали без дъх, са успявали да преминат през плаващите пясъци, само за да разберат, че са се озовали в подножието на планина, чийто връх не се вижда и след два живота живеене, но са я изкачили, също като теб, защото от време на време все някой трябва да я изкачва тази планина, иначе ще се обезсмисли съществуването ѝ. А там, най-горе, стои една врата … с ключалка. И разбираш, че си преминал през всичко това, само за да стигнеш до тази врата, която стои самотна и гола, абсолютно безпричинна.

13170669_10209820207600764_1280327546_o

Можеш да я огледаш от всички страни, защото няма стени около нея – само рамка, която я държи. Можеш да установиш всички детайли –  форма, материя, история и куп други неща, но това не е нищо. Тя е заключена. Гола и заключена. Гола и безсмислена. Бърз жест, за да изтриеш потта от врата си и … усещаш връв. Ластик е – такъв, към който е завързан ключ. Не знаеш от колко време е на врата ти, но се радваш, че е там. Интуицията ти подсказва, че е важен. Този ключ е Пенка Кубратова. Приближаваш се до вратата, навеждаш се на нивото на ключалката, хващаш ключа и, опъвайки ластика, го вкарваш в ключалката. Завърташ и отваряш вратата. Зад нея е всичко, за което си готов. Всичко, което си. В следващия миг ластикът се връща и ключът те удря в брадичката, но това е по-добрият вариант. В другия, може да свалиш ключа от врата си и да го загубиш.”

 “Готина метафора, копеле!”, обажда се Сава, “… но не знам всъщност дали е метафора …”.

 Котката-синдикалист облизва чашите от кафе в мивката.

Пилотният епизод на сериала носи заглавието “Дистанции”. Разказва за последната база разочарование в Артиста от Системата – режисьор, писател и актьор – и стъпването му на пътя на промените – бавни, но нужни. “Синдикатът” се конституира по еволюционни окръзи. Тишината на слънчогледите зове. Серията съдържа най-скандалната сцена в историята на българското кино.

Говори пак М. Мишин:

“Дистанциите са целите за изследване, разстоянията между точките, в които живеят лъжата и честността, бялото и черното …

Те са пространствата, които разделят хората от тях самите, от съседите, от непознатите, или пък от страха. Погледнато от друг ъгъл – дистанциите са мащабите на свободата, пътищата, които съединявaт сънуваните от нас галактики. Преодоляването на тези дистанции ни отнема много, но за сметка на това ни дава не два, а поне три пъти повече”.

 Участват млади и изключителни български актьори, познати от театралната сцена и киното. При все това авторите в цялост остават анонимни. Не е важно кой, а какво. Да си Някой в калта не е победа. Друго е да помогнеш в изриването й, а лопатите да чаткат в удивителен синхрон. Мръсна работа, но все някой трябва да я свърши. И всичко това да става с въздишки и любов.

10974239_1554713914798158_5123426249962847915_o

Сава Милоев става и отива до прозореца, който гледа към вътрешния двор и вътрешния свят. Там нещо се случва, защото винаги някъде нещо се случва. В случая – деца скачат на ластик. Сава говори: Дори да умре нероден, Синдикатът” ще подготви с красивия си труп благодатна почва за следващите под слънцето и куршумите. Всичко хубаво предстои!”.

До този момент “Синдикатът” е прожектиран няколко пъти в древното кино “Влайкова” и по разни кьошета-кашета на столицата и страната. Събира един вагон хора, поели към лагерите на отвъдните значения.

Вдъхновен говори пак:

“Знаехме, че това, което правим, няма да се хареса масово, защото настроенията са различни от нашите цели, а ние много държим да се придържаме към замисленото.  Знаехме също, че няма да бъдем широко разбрани, било заради темите ни, които вълнуват само определени прослойки, било заради експерименталния характер на работата ни, било заради опита да не се съобразяваме с модните течения, и в този смисъл, и заради странните ни на общия фон идеи.

Освен това, решихме да не се свързваме с телевизиите, за които като цяло смятаме, че са превърнати в средства за масово унижение и унищожение, т. е. изключихме макар и нищожния шанс за масова популярност.

Вместо това, решихме сериалът ни да се прожектира в малки кина или други алтернативни пространства – културни центрове, библиотеки, театри и т.н. – решение, което директно ни постави в рискованата позиция на аутсайдери, които спокойно, но скоропостижно, могат да достигнат до състояние на творческа смърт, без никой да е чул и дума за проекта им. Вместо всичко това обаче, сега един от нас дава интервю, което означава, че сме поне една идея над нещата, което пък означава няколко неща: първо, че все още нито спокойно, нито скоропостижно, сме достигнали до състояние на творческа смърт; второ – някой все пак ще чуе за работата ни; и трето – някъде все пак наистина нещо се случва”.

11811357_1635012906768258_7457570356775272991_n

 “Синдикатът” е изцяло независим и некомерсиален проект. Няма мастит продуцент, меценат или фонд зад гърба си. Всичко се прави с доброволен труд, време, и средства на замесените. Генерираните от билети за пилота суми отиват за епизод номер 2. И така нататък. Съществува идея “Синдикатът” да се проектира и извън бялото платно – в театъра, музиката, литературата, медиите, улицата. С акции и активности. С всички възможни изразности. С всяко пожелало сърце.

В кухнята, Локомотивът свива последна цигарка, а Вестителят донася депешите от уговорения киносалон. Носи и изпраните шлифери. Защото всички синдикалисти носят шлифери. Междувременно котката отново се прокрадва наоколо. Тя видимо не вижда, но изглежда знае всичко, досущ като рибата в “Аризонска мечта”. Тук обаче я няма Фей Дънауей. Но има Пенка Кубратова…

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Ангел Иванов в Patreon!