От Ивайло ДОНЧЕВ
Увод – Константин МРАВОВ

Да изгради нужната „социалната инфраструктура“ на глобалното общество. Такава заявка направи в отворено писмо от миналата седмица основателят и изпълнителен директор на социалната мрежа Facebook Марк Зукърбърг.

В него той обещава, че продуктът му ще направи социалната ни среда по-сигурна, информирана, граждански ангажирана, включваща и подкрепяща. Това определено звучи като пожелателен списък в ученическо есе. .

Популярността на изобретението на Зукърбърг, което всекидневно ангажира над 1 милиард потребители (при 1,86 милиарда регистрирани), превръща думите му в нещо повече от тези на наивен мечтател или политик демагог.

Добър или лош, Facebook вече е един от съществените компoненти в социалната инфраструктура на свързаното глобално общество. Да, все още не е стигнал до всеки човек на планетата, нито е влязъл във всеки аспект на живота, но път за развитие и икономически растеж винаги има.

Основателят сметна за необходимо да изтъкне някои от прекрасните страни на творението му и да успокои потребителите, че има предвид критиките към него (най-вече тези, че социалната мрежа е мегафон за фалшива информация). Така посочи и пътя напред. Без да е изненада, крайъгълен камък е развитието на изкуствения интелект, с цел по-голям контрол върху излизащото на екрана съдържание.

Без да навлизаме в конспиративни теории, ето непроменената мисия на Facebook: да даде на хората силата да споделят и да направи света по-отворен и свърза“. Нейното послание Зукърбърг поиска да актуализира с отвореното си писмо.

5001032941_aba3f53d91_o

Какъв обаче е „свързаният“ човек на бъдещето, битуващ в развиващата се социална мрежа, новата обществена тъкан? По-щастлив, по-информиран, по-свободен … и / или? Според текста на Ивайло ДОНЧЕВ (който публикуваме по-долу) при мнозинството от 1,86 милиарда потребители се случва обратното –

пребиваването във Facebook ги/ни направи по-отчуждени, латентни и конформирани.

Притеснителна перспектива, предвид факта, че говорим за „социалната инфраструктура на глобалното общество“ в развитие, а дори самият текст на Ивайло е публикуван именно в „синия“ сайт, който все повече завзема полето на традиционните информационни източници.


Медиите често обръщат внимание на „скандалните“ аспекти на Facebook. Наскоро попаднах на интересна статия относно ролята, която психометрията изиграла в предизборната кампания на Доналд Тръмп. От щаба на оранжевия човек разчитали на данни за предпочитанията на милиони интернет-потребители, закупени от „синята“ социална мрежа. Не мога да кажа, че бях хвърлен в шок, тъй като още преди години за пръв път прочетох за търговията с информация, събирана по този начин.

Друг популярен „фейсбук“ проблем  са загубите за икономиката заради колосалното време, което заетите в нея прекарват всеки ден гледайки снимки и клипчета с котки.

За сметка на това въпросът за въздействието на социалната мрежа върху отделния индивид сякаш остана встрани. Той не е неизследван, но вниманието, което му се отделя, е нищожно на фона на реалното му значение. Именно с него ще се занимае настоящият текст.

Отчуждение чрез осакатяване

Отчужденият човек „не се преживява като център на своя свят, като творец на собствените си действия, напротив, неговите постъпки и техните последици са му станали господари”; той „е загубил връзка със самия себе си така, както е загубил връзка с всеки друг човек” и „възприема себе си, както и другите хора, както се възприемат вещи”[i]. Светът „се превръща в чужд на човека свят”, а самият човек „не се усеща като мислещ, чувстващ, любящ”. „Само в произведените от него вещи той усеща себе си, и то само защото те се явяват обект на овъншностените проявления на неговите собствени сили. Поради това той се намира в контакт със самия себе си само като се подчинява на създадения от него продукт”[ii].

На пръв поглед парадоксално, но тъкмо в основната си цел – да свързва хората – Facebook тежко се проваля.

Най-очевидното възражение, което може да бъде направено на това твърдение е основано на количествения критерий като определящ за наличието на свързаност между хората: повече от милиард потребители имат профили, от тях голяма част имат стотици или дори хиляди приятели, с които могат да влязат във връзка във всеки един момент, изпращайки им съобщение; публикувайки и коментирайки в дневниците си, тагвайки се един друг…

clem-onojeghuo-151803

Ако количественият критерий бе единствения приложим, то ние действително бихме могли да кажем, че живеем в най-свързаното от всички времена в човешката история. Ала тъй като е налице и качествен – подобно умозаключение не би представлявало нищо повече от съвсем повърхностно отчитане на очевидното, откъснато от действителността. А тя е такава, че в голяма степен би могло да се каже, че Facebook осакатява общуването, а оттам и свързаността.

Всички знаем, че профилите ни отразяват представата, която искаме другите да имат за нас. Едва ли някой ще напише статус за това как се е провалил или изложил унизително, да речем, а такива неща без никакво съмнение се случват на всеки.

„Осиранията“ ни стават почти всеки ден, навярно не по-рядко от победите ни. Защо не споделяме, че сме излъгали, че сме подминали просяк или гладно животно, че сме били груби с майка си или че сме се провалили в някое начинание? Защо не изтипосваме онлайн снимки на скъсаните си чорапогащи, разчорлени коси или назрели пъпки?

Във Facebook е налице дефицит на грозното, на нефилтрираното. Онова, което съществува в мрежата, не сме ние – то е само една представа, изключително рафинирана и също толкова нереалистична. Един аватар. Когато този аватар общува с други аватари, се получава разговор между абстракции. Между погрешни представи. Разстоянието между истинските хора, стоящи зад тях, не се скъсява – тъкмо обратното.

Това общуване е непълноценно и по друга причина – то е лишено от възможността ефективно и непосредствено да се изразяват емоции. Колкото и емотикони, емоджи и стикери да изпрати човек, той никога не би могъл да изрази пълната палитра на усещанията си по начин, който дори малко да се доближи до живата комуникация.

Ако пък решим да излезем от сферата на частната кореспонденция и разгледаме случаите, в които човек решава публично да изрази мнение – ще видим, че Facebook осакатява в немалка степен и тази способност – предоставяйки му наготово мемета, видеоклипове, снимки, гифчета, настроения и какво ли още не. Вместо индивидът сам да измисли как да изрази онова, което чувства в конкретен момент, той има готов бутон за целта; вместо да му се наложи да изработи и защити собствено мнение по определен въпрос, той има възможността да сподели чуждото без да му се налага да извървява тежкия път на мисленето.

Дай на хората да натискат бутони и те вече се чувстват значими.

Всеки от нас носи в джоба си устройство, което безпрекословно му се подчинява – щом бъде натиснат един или друг бутон. В домовете си сме заобиколени от вещи, които ни служат най-самоотвержено: малцина са робите, които биха работили до смърт без да възнегодуват и за секунда срещу господаря си. Не е така обаче със стопанина на една вещ – той може да я ползва докато не се счупи и да е сигурен, че тя няма да обели и дума на недоволство. Така ние ставаме владелци, вещовладелци, с известна власт над неживото, която ни кара да мислим, че нещо зависи от нас, че личността ни има някаква стойност. Това, което прави Facebook, е да ни дава илюзията за власт и действеност – под формата на всички тези инструменти, докато всъщност въображението и продуктивността ни закърняват. Или както в едно от проучванията си психологът Тимъти Уилсън заключава: „Някой би си помислил, че можем да прекараме времето си като мислено се забавляваме. Но не можем. Забравили сме как”[iii].

Нека разширим въпроса за свързаността до глобално равнище. Facebook дава възможност на големи групи от хора да се обединяват около една или друга кауза, около свои интереси и проблеми. Мога да бъда заринат с примери за реално осъществени благотворителни кампании, културни събития, граждански протести и т.н. Но не смятам, че с това се изчерпва отношението на социалната мрежа към глобалната свързаност… или отчужденост.

6314492621_fc6fbd081c_o

Онова, което е характерно за нюзфийда може да бъде изведено като обща за медиите черта –

осакатяването на съчувствието посредством имунизация срещу човешкото нещастие.

Как? Като новините за земетресение в Непал или геноцид в Нигерия се редуват с картинки на сладки котенца, реклами на маратонки, надупени селфита от фитнеса и безполезни, но „ексклузивни”, кадри от визитата на Никол Шерцингер в София. В тази информационна джунгла се губи усещането за стойността на събитията – един голям футболен мач, да речем, би получил несъразмерен спрямо значението си отзвук в Западния свят, дори да се случи в един и същи ден с изтреблението на невинни жертви в Пакистан или Йемен.

Facebook, както казва в есето си[iv] Джордън Бейтс, „може да бъде използван по начини, които обслужват истинската комуникация и връзка”, но това няма да стане докато споделянето „пречи на способността на индивида реално да преживява” и докато неговият живот в социалната медия представлява „претруфено представление, прикриващо отсъствието на същински връзки, общност и отношения, които би следвало да лежат в неговата основа”.

Социалната мрежа и пазарната ориентация

Би могло да се каже, че индивидът с пазарна ориентация[v] е частен случай на отчуждения индивид, макар двата термина да не лежат на една плоскост. Причината да се спра тъкмо на него е епидемията, разразяваща се в развитите, пък и не толкова развити, капиталистически общества, и заплашваща цивилизацията ни със зомби апокалипсис, какъвто и Джордж Ромеро[vi] едва ли си е представял.

Личността с пазарна ориентация разглежда себе си, способностите си, знанията си, като стока, която трябва да бъде реализирана на „пазара на личностите”, по Фром. Такова е и отношението ѝ към останалите хора – като към вещи, от които може или не може да бъде извлечена конкретна полза. Разликите между тях „се свеждат до проста количествена оценка на по-голямата или по-малката привлекателност, успешност и поради това, ценност.”. Успехът на такъв човек зависи от способността му да се рекламира и – в крайна сметка – продаде, „а това на свой ред зависи от това, доколко той ще се окаже приветлив, елегантно облечен, ще изглежда ли „бодър”, „здрав”, „агресивен”, „надежден”, „амбициозен”.”.

„Подобно на чантите, човекът трябва да бъде на мода на пазара на личностите, а за да бъде на мода, той трябва да знае какъв тип личност се търси най-много. Това знание се преподава (предава по наследство) в целия образователен процес от детската градина до колежа, като семейството също допринася…”[vii].

Мисля, че „пазарът на личностите”, който Фром е описал преди седемдесет години, вече има официален уебсайт. Валутата, в която човек бива оценен на този пазар, са харесванията.

За пръв път индивидът има толкова непосредствена възможност да се съизмери с останалите хора-стоки на пазара. В случай че не се чувства достатъчно оценен, той може да приложи различни маркетингови стратегии. Може да смени опаковката си, като отиде на фризьор или пластичен хирург; или съдържанието, като се запише на урду или йога. Красотата и познанието, вместо да бъдат сами по себе си цел, са се превърнали в средство за индивида с пазарна ориентация, в инвестиция.

Ние казваме, че „инвестираме” време или доверие в хората, или в нас самите – сякаш сме предприятия, а не човешки същества. Самата идея за инвестицията предполага последващото извличане на печалба. Със или без да го съзнаваме, езикът, който ползваме, е показателен за мотивацията, която ни движи.

Понякога няма да е нужно да инвестираме, за да се продадем по-добре, а само да сме адаптивни. Мекият и гъвкав характер без ясно изразени неравности и прекалено „стърчащи” принципни позиции е онзи, който се търси преимуществено на пазара. „Всяка постоянна, устойчива черта на човешкия характер в един прекрасен ден може да влезе в сблъсък с изискванията на пазара… Човекът с пазарна ориентация трябва да бъде свободен, освободен от всякакви индивидуални особености”[viii].

Facebook и конформизмът

Ако, в контекста на казаното за пазарната ориентация, дадена личност има качества, но те не са конвертируеми и не носят полза, тази личност се превръща в стока, която никой не желае да закупи. Нейната самоувереност, следователно, се превръща във функция на пазарния ѝ успех, на мнението на другите за нея.

Би могло да се изтъкне, че потребността от популярност е толкова по-голяма, колкото по-несигурен е човек в собствената си значимост. Разбира се, че всеки обича да бъде ценен.

Но при липсата на съзнание за себе си като за действена, любяща и развиваща се личност, външното признание се превръща в последна опора на самомнението: ако го има – човек е „успешен”; ако ли не – той бива „провал”.

И понеже не всеки може да си позволи операция на задника, за да изглежда като Ники Минаж – стигаме до фрустрацията[x]. Ето какво пише Алис Уолтън, докторант по биопсихология и поведенческа невронаука, в статия[xi] за „Форбс”: „Идеята, че (предизвикващата завист) информация е значително по-малко видима офлайн е интересна. В свят без социални мрежи, ние бихме били изложени на дразнещите снимки от ваканциите на познатите си ако те са близки приятели и сме седнали на по чаша кафе… Но когато стане въпрос за онлайн общуване, ние биваме нападнати от досадните събития в живота на всеки Том, Дик и Хари, които сме приели за приятели, кликвайки върху бутона „приеми” – без значение дали наистина са ни близки или сме ги срещали един-два пъти. Иронията е, че макар да не си общуваме на живо с много от фейсбук-познатите ни, тяхното присъствие онлайн е достатъчно, за да предизвика тези негативни чувства, тъй като неизбежно се сравняваме с тях.”.

Facebook играе ролята на множител на нормалността. Начинът, по който това се постига е революционен – за пръв път в човешката история е налице инструмент за нейното количествено измерване – броят харесвания.

Този инструмент действа мигновено: аз знам, че ако получа много от тях – значи съм на прав път; ако пък не – имам безкрай възможности да пробвам пак.

Когато публикувам снимка на нищо неподозиращото си бебе или куче и получа определено количество одобрение – аз съм спокоен, защото съм добре приет, нормален. Това, на свой ред, ме кара да продължавам да правя „правилните” неща. Животът ми се превръща в лов на събития, подходящи за споделяне във Facebook.

В цитираното по-горе есе Джордън Бейтс пита: „Но тогава, не може ли да бъде сведен този феномен до есенцията на онова, в което до голяма степен обществото се е превърнало? Безброй хора живеят животите си основно с целта да натрупват прекомерно богатство, символи на високо обществено положение или престижни позиции само за да впечатлят другите и да покажат, че са „спечелили играта.”

5312295787_336b2f8b3d_o

Мисля, че „да живееш за „харесвания” е само свръхявен пример за една по-голяма тенденция – а именно живеенето за обществена власт и изчислимо превъзходство – която вече се е просмукала в нашето общество и се е вплела дълбоко в нашата култура и икономическа система.”.

Тази тенденция, за която Бейтс говори, Ерих Фром нарича „анонимната власт”. Тя, за разлика от други източници на авторитет – бог, законът, моралът, учителят, родителят – действа невидимо и се подчинява на неясни закони; неин основен механизъм е конформизмът: „…трябва да правя онова, което всеки прави, следователно аз трябва да бъда в съгласие с останалите, да не бъда различен, да не се „отцепвам”; трябва да бъда готов и да желая да се променя съгласно промените в образеца; не трябва да се питам дали съм прав, или не, а дали съм се приспособил, дали не съм „особняк”…”[xii]. „Смисълът, който думата „особен” има в този контекст, е твърде двусмислен в това отношение. Вместо да обозначи най-големите постижения на човека – това, че е постигнал максимално развитие на своята индивидуалност, то става синоним на чудатост, странност, подозрителност.”[xiii]. „Когато човешката индивидуалност се пренебрегва, отношенията между хората по необходимост стават повърхностни, незадълбочени, тъй като хората вече си взаимодействат не като личности, а като взаимозаменяеми стоки.”[xiv].

Така се затваря кръгът – конформизъм-отчуждение-пазарна ориентация. Онова, което социалната мрежа прави, е да умножава тяхното разпространение (хоризонтала) и интензитет (вертикала).

Съществуват и други пътища, по които Facebook работи като множител на конформизма. Според изследване на Егебар и Екстрьом[xv] е по-вероятно текстово-базиран стимул да бъде харесан повече пъти ако бъде „снабден” с три харесвания, отколкото ако няма нито едно. Макар да са нужни повече изследвания, издигнатата хипотеза, че колкото повече са харесванията, толкова по-високо се цени въпросният стимул, звучи логично.

Ала това е само едната страна на монетата. Както пише в блога си Скот Къруин „…форумът (Facebook, бел., И.Д.)  не предразполага към несъгласие. Има бутон „харесва ми”, но не и „не ми харесва”… Ако някой не е съгласен с дадена публикация, той трябва да изрази това в коментарите.”

Това твърдение, все пак търпи поне едно възражение: наличието на бутон „не харесвам” ще се превърне в пречка пред изразяването на алтернативни позиции от онези, които се притесняват от това да бъдат отхвърлени и нехаресвани[xvii]. „Онези, които изразят противоположни гледни точки, рискуват да изложат на опасност „приятелството”. Лансирането и шовинизма на харесването също поощрява публикуващия да се държи така, че да се хареса на тълпата, осигурявайки публикации и мнения, за които се знае, че са популярни, като по този начин подсилва цялостния конформизъм на групата.”[xviii]

Кратко заключение

Пиша всичко това от позицията на някой, който също неведнъж е изпитвал плиткото опиянение от това да бъде харесан; който публикува снимки, песни и статуси почти всеки ден.

Мога да бъда иронизиран за това, че тази статия, изобличаваща Facebook като пагубен за човешката душевност, се появява тъкмо в него.

Това означава, че съм се провалил в задачата да предам достатъчно ясно основната си идея: Facebook не е нещо „лошо”. Като всеки инструмент – той е неутрален.

Функцията на социалната мрежа на множител следва от самата ѝ природа – тя умножава връзките. Забележете, не ги подобрява, сама по себе си няма отношение към тяхното качество, само към количеството им.

В един свят, в който отчуждението, пазарната ориентация и конформизма не биха били правило, а изключение, Facebook би могъл да умножава критичната мисъл, задълбоченото познание, човечността и любовта.

Снимки: flickr.com

[i] Ерих Фром, „Душевно здравото общество”.

[ii] Ерих Фром, „Отвъд веригите на илюзиите”.

[iii] http://www.newyorker.com/tech/elements/how-facebook-makes-us-unhappy – във връзка с поведението на колежани, оставени за няколко минути без телефон или компютър

[iv] http://www.refinethemind.com/facebook-eye/#more-5120

[v] В „Човекът за самия себе си” Ерих Фром разглежда четири типа непродуктивна ориентация на личността – рецептивна (към получаване), експлоататорска (към отнемане), скъперническа (към натрупване) и пазарна (към покупко-продажба). Всяка от тях е идеална конструкция и като такава – по-скоро ориентир, отколкото някакъв типаж, в който непременно всеки следва да бъде наместен.

[vi] Американско-канадски режисьор, автор на редица филми на ужасите, осмиващи западната консуматорска култура

[vii] Ерих Фром, „Човекът за самия себе си”

[viii] Пак там

[ix] http://fanpagelist.com/category/top_users/

[x] С благодарност към Денислав Йорданов, който в личен разговор ме наведе на въпросната мисъл.

[xi]http://www.forbes.com/sites/alicegwalton/2013/01/22/jealous-of-your-facebook-friends-why-social-media-makes-us-bitter/#505b178f4c0d

[xii] Ерих Фром, „Душевно здравото общество”

[xiii] Ерих Фром, „Човекът за самия себе си”

[xiv] Пак там.

[xv] http://journal-bmp.de/2012/12/mir-gefallts-wenns-euch-gefallt-konformitatseffekte-bei-facebook/

[xvi] Густав Льобон, „Психология на тълпите”

[xvii] Отново благодаря на Денислав за уместната бележка.

[xviii] http://www.therazor.org/?p=6988

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете КлинКлин в Patreon!