5   +   7   =  

От Константин Мравов

„Пиша тези редове леко обиден/ сърдит, вече не толкова млад човек…,” започваше една песен на „Уикеда”, която се казва „Няма да се дам”. Тя не е баш от настоящото десетилетие, но има непреходен характер, също като българския „преход”. Та и аз сега начевам да пиша тези редове леко обиден, сърдит, все още млад (бел. авт. – Млад според баба ми е човек до към 50-60, според една колега-журналист понятието се изчерпва до към 25-30, та не съм сигурен точно как стоят нещата, ама …), но цял живот в неподвижен преход, тоест статукво.

Статуквото, в реториката на тонове бодра, будна, протестна, млада мисъл е това сбъркано, изцяло българско, перпетум мобиле

което се е просмукало навсякъде и задушава свободното слово и свободния пазар. Тях ги има само в тоалетни, където се пише и търгува свободно, но на черно или кафево. Извън кенефите, всички се оказват едновременно отричащи и замесени в тази паяжина на отчаянието, която погубва нашата младост и старините на пенсионерите. Тя започва с обръчите от фирми на олигарсите и свършва с оня селянин, където те изпревари без мигач – едни безкрайни „Съдби на кръстопът”, но без хепиенда.

Иначе статукво идва от латински, където е Status quo и буквално значи „състояние, в което…”. Уикипедия твърди, че терминът е на първо време правен и „изразява съществувало или съществуващо в определен момент фактическо или правно положение”. Друг непрестижен източник, който пишещите хора използват, макар да отричат, rechnik.info, пък ни казва, че статукво, това е „трайно установено положение в обществото; липса на промени.”

Модерно или пост-модерно (така и не разбрах в коя точно епоха сме) би било всеки да си зададе сам въпроса – Какво за мен е статукво? Нужно е, защото се оказва, че всички мърдаме в него, а то е „липса на промени” и не мърда, тоест и ние всъщност не мърдаме. Донтчюфакингедит?! Като Матрицата! Пък не всеки си има Морфей да му дава хапчета, и някак си трябва да се оправяме. Та …

За мен статуквото, това е въпросът – „Ти какво си мислиш?!?”. Този въпрос се задава в два случая. Веднъж, от неглижиран приятел/приятелка, който се чуди защо си се вторачил в стената/небето и устата ти е отворена. Втори път, с реторичен характер, от възмутен събеседник , който се чуди как така поставяш под съмнение нещо добре известно и константно, тамън статукво. И в двата случая бива прекъснат някакъв полет на мисълта/действието.

11070005_941662532518735_51922378092307953925_nИлюстрация: Борислав Грънчаров

Първият ще го оставя. Нека дадем примери за втория. В него се съдържа желанието ти да промениш дадено положение и учудата/погнусата на другата страна от възможността това наистина да се случи. Всичко започва вкъщи с неща като „Ти какво си мислиш?!? Че някой ще ти мие чиниите?!”. Ами мисля си явно, но няма да стане. В това статукво всеки сам си мие чиниите. Или пък другия му ги мие, но е длъжен поне да се развика. Продължаваме напред (хахаха). В трамвая е възможно да ни заявят: „Ама Вие какво си мислите?! Че можете да се возите без билет?! Какво ще стане ако всеки се вози без билет?!” Помислили сме си явно нещо, то е тръгнало да става, но е прекъснато,защото е несъвсместимо. Нещо повече – набедени сме, че разваляме работещия (или не, но това не се пита) социо-културен конструкт – системата (статуквото) в градския транспорт. Какво точно си мислим, че можем да представим на негово място? Това е добър въпрос, но той всъщност не ни бива зададен, а направо си се предполага, че нямаме отговор.

Един популярен пример.

Героят на покойния Велко Кънев в „Оркестър без име” трябвало да замени симпатичната си певица с бездарната кокона Рени (Катето Евро, бъдеща риалити лъвица), за да позволят отгоре на бандата да свири на морето. Другите музиканти мълчаливо недоумяват. Велко им крещи: „Ма вий какво си мислите бе, че пробив така се прави – грабваш си гъдулката под мишница и бам на Златните пясъци, щот ний тука сме група виртуози, без удостоверение.” Не става, братче.

Всеки човек периодично получава по някое „ти какво си мислиш?!”, дали в личен и интимен контекст, от някой катаджия, или пък на гишето в някоя държавна институция. Групи от хора също взимат своето „вие какво си мислите бе?!” – от вбесени от силната музика съседи, от вбесен началник, от вбесени полицаи пред Народното събрание. „Какво си мислиш/решил?!” означава, че дразниш, пречиш на останалите и си нагъл, несъвместим с установеното, било то добро или лошо. В общи линии си сбъркан.

Едва ли обаче, някой е изричал „Тия двамата какво си мислят?!” по адрес на братя Галеви, дето избягаха от присъда. Цветан Цветанов от прокуратурата не го питаха каква муха му е бръмнала в тимберицата, та да подслушва половината държава. Никой не пита политическите партии какво си мислят като купуват гласове, нито какво си мислят, когато не изпълняват предизборни обещания. Наясно сме какво си мислят тия. Ако все пак ги питаме, то е като в случая с чиниите вкъщи – крещиме там нещо, но пак им ги мием. Това е нормално, това е статукво. И така.

Колекционирам си „Ти какво си мислиш?!” случки. Ето една от любимите ми.

Бях на интервю за журналистическа работа в перспективен (т.е. малък) новинарски сайт.

Противно на мащабите му, предлаганото възнаграждение беше на нивото на действително перспективен медиен проект. Причината, която си признавам, че вече ми бе известна – страницата не задаваше неудобни въпроси, а малко по-дискретно направо трубадурстваше за чудесния Николай Бареков и чудесната му новичка партия (дето сега вече не е негова) баш в месеците преди миналогодишните евроизбори.

Аз стоях там, един такъв льоляв, и им разправям – ми съжалявам, ама не може ли без това, поне в моята част от работата. Е, и ние съжаляваме, приятелю, ама избори идват, няма как. Какво пък толкова си се загрижил? Викам им – не падам от Луната, знам какво е положението, ама съм го решил за себе си да не ги правя тия неща, искам да си работя, както го разбирам, не е опрял ножа до кокала, другояче я разбирам професията. Бе като разколебана проститутка. И тук – Ама ти какво си мислиш?! Че има къде да работиш така?! Че някой ще остави да съществуват независими медии в България?!

Това на всеки студент по журналистика/прохождащ в сферата/все още упорстващ кадър, платежоспособните медийни работодатели в България трябва да му го повтарят непрекъснато, докато не го схване. Признавам им на тези – поне бяха откровени. На повечето места упражняват психоатака в стил „слонът в стаята, за който никой не говори”, еле па говори, ама с много недомлъвки, тъпи шеги и вдигане на рамене. Посланието все си е едно – установени принципи и стандарти, за които си чул от някви изкукали професори в журналистическия, или не вървят тука, или са до време, или вървят, ама само някои. Искаме готини и разчупени неща (бел. авт. – ах, мале, повръщам си тихо в устата всеки път като го чуя това. Това е гаранцията, че изричащия думите е точно обратното на готин и разчупен), ама не разчупваме някои работи, знаеш как е… хъхъ. Почти навсякъде, почти едно и също. Само спонсорите са различни по големина и значение – веднъж е Бареков, друг път е някое ченге, едър магнат, депутат, премиер, ЕРП, мобилен оператор… Пък ти – ако искаш.

Знаеш как е. Остава ти или да направиш по-голям или по-малък компромис или едно „Пичка ви лелина…” (извинете) наум и обратно през вратата. Последното, с ясната идея, че имаш финансовата възможност да откажеш, или че с бодра стъпка оставяш попрището медийно и отиваш към някой кол-център. Какво точно си мислиш, никой всъщност не те пита, защото каквото и да е, ти си никой и нищо няма да промениш.

В онзи ден, специално, се чувствах смачкан от станалото.

Вървях по булеварда с името на републиката, а колите и живота фучаха покрай оклюмалата ми фигура и бръмчащата ми глава.

Нямаше блестящ триумф на волята, принципите и правдата. Имаше „Бе аз наистина, какво точно си мисля?”.

Година по-късно все още не знам какво точно си мисля. Знам, че има достатъчно хора, които всеки ден, поради една или друга причина, някой някъде ги пита реторично какво си мислят. И те често също не знаят какво си мислят, просто в дадения случай са несъвместими с условията. Осъзнаването идва после. Тогава вече можеш да решиш – дали да спреш да гледаш замечтано, да си затвориш устата и да се включиш в статуквото, или да останеш отстрани, с риска да не знаеш какво да правиш.

Последното няма как да продължи дълго. Едно не си казахме до момента – вечно status quo няма. Положението, дори и никой да не се старае да го променя, винаги ще стане или по-добро, или по-лошо, както за отделния човек, така и за света, който гради около себе си.

А в онази песен на „Уикеда”, лирическият Аз е „обиден”, „леко сърдит”, „винтче в машината” с разбити мечти, „герой на някакъв фарс”, вижда позитивен обрат „само във филмите”, и все пак – не се дава. Все някой трябва да дразни.


Константин Мравов

Човек с два суичера, едни маратонки и много въжделения. Веднъж е бил в Берлин, ходил е на фестивала EXIT, на о-ви „Зелени нос” и в някои много интересни български села.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Константин Мравов в Patreon!