1   +   5   =  

Едуард Мелконян

Б.р. – Заглавното изображение е кадър от един от последните епизоди на саркастичната анимация South Park. В него героите започват да използват „Буда Бокс“ – кашон, който ги изолира от останалия свят и им позволява да прекарват „качествено време с телефоните си“.

Не може да не сте ги виждали – те са в почти всеки бар, заведение, градинка. В офиса на съседното бюро. В метрото. Това са едни съвсем нормално изглеждащи хора, с едно изключително досадно качество – всяко тяхно изречение започва в първо лице единствено число. АЗ-това, АЗ-онова. The ME guys, които тук ще наричам съкратено „дъмигайс“. 

Не мога да твърдя със сигурност, че Интернет е причината да се появят дъмигайс. Може и преди това да ги е имало. Развитието на технологиите обаче със сигурност превърна всеки в център на собствената му дигитална вселена и това неминуемо се отразява на офлайн общуването.

Човекът, който говори за себе си

Масово хората не си говорят. Следващия път, когато отидете в бар, заслушайте се в разговорите. На пръв поглед изглежда, че диалог има. Това обаче не е разговор – те не говорят един с друг, те говорят всеки за себе си.  Дори в големи групи, хората рядко разговарят истински – всеки разказва собствената си история, без да слуша останалите.

Класически любим мой пример – говорят си двама симпатяги, и един споделя “Аз миналата седмица ходих в Италия”. На което вторият веднага реагира “Аз пък бях в Германия!”. А можеше да каже “Така ли? Хубаво ли беше, къде ходихте, какво видяхте?”. Можеше по някакъв начин да превърне това в диалог, но дъмигайс винаги обръщат разговора към себе си. Те не те слушат – те просто изчакват да млъкнеш, за да могат да говорят за себе си. Дори когато задават въпрос, то обикновено е за да ти кажат собствената си позиция по въпроса, а не защото се вълнуват от твоята.

Миналата седмица се срещнах с един бивш съученик – не се бяхме виждали 15 години. Половин час говореше къде е ходил, какво е работил, как се гмуркал на Хаваите. В нито един момент не се сети да попита: “А ти как си?”. Дори за момент не му хрумна, че има и други хора. Веднъж, докато пушех с приятел пред някакъв бар, един напълно непознат за мен човек дойде при нас и без дори да сме го попитали започна да ни разправя къде е учил, къде е ходил и кога и колко се е напил.

Още от автора: Прецака ли интернет демокрацията

Но на какво се дължи този феномен, тази експлозия от самовлюбени егоцентрични личности? Можем ли да го отдадем на цяло поколение провалени родители, които втълпяват на децата си, че са най-важните на света? Че могат да бъдат всичко и да получат всичко, стига единственото да го поискат? Виновни ли са така наречените „медали за участие“ (participation medals), които се дават на всеки, който участва в определено състезание, без значение дали е завършил пръв или последен?

Може би. Милениълите израстнаха в тази self-centered обстановка и са свикнали да получават всичко на момента – instant gratification. Кой филм взе Оскар през 2015? Няма да се чудя, ще го проверя НА МОМЕНТА. Сетил си се за някоя хубава песен – няма нужда да я чакаш по радиото, да я описваш на приятели или да я търсиш из собствените си касетки – бъркаш в джоба, намираш я за секунди и я слушаш на една от хилядите платени или безплатни платформи. Вече дори не е нужно да ходиш да заговаряш неловко момичета в бара – плъзгаш наляво и надясно, и ето, че имаш нова връзка.

Чакате ли цял сезон на сериала да мине, за да го гледате накуп в края?

За хората вече не е достатъчно да отидат на концерт и да почувстват музиката – не. Вече трябва да публикуваш няколко снимки и клипче, за да могат и другите да знаят къде си. Всички сме виждали хора, за които буквално СЕЛФИРАНЕТО е по-важно от самата дейност – отиват да карат зимни кънки, и прекарват 20 минути в каране и 45 минути в правене на селфита. Всичко това трябва да бъде максимално бързо качено в социални мрежи и да се събират лайкове, сърчица или както там се казва конкретното нещо на конкретната мрежа.

Зависимостта от технологиите, лайкването и чуждото внимание е клинично доказана. Всеки път, когато някой лайкне наша снимка, ние чувстваме това като хвърляне на още едно малко дърво във вечно горящия огън, задвижващ локомотива на егото ни. Това кара тялото ни да отделя допамин – хормонът на щастието. Затова всеки път, когато нотификацията ни “изпее”, се чувстваме добре. Това е същият хормон, който се отделя и при наркозависимите – механизмът на пристрастяване към наркотици, към хазарт и към интернет, от биологична гледна точка, е еднакъв.

Туитър ти позволява да си имаш собствен вестник. Фейсбук – собствено риалити шоу, в което основната звезда си ти. В Инстаграм можеш да бъдеш най-известният фотомодел или най-известният фотограф в света. Искаш да бъдеш писател – няма проблем, блог платформите са безброй. 

Изведнъж всеки един човек стана генератор на съдържание. Дори дядо Веско от Смядово, който през целия си живот най-далеч е пътувал до Варна за да види корабите, вече носи част от света в джоба си и може да сподели какво мисли за Анджелина Джоли под нейна снимка.  

Ние сме зависими от технологиите и точка. Статистиката по темата е показателна – през 2017 г. интернет потребителите са прекарали средно 5.9 часа дневно, използвайки свързано устройство, повече от половината – на телефон. Повече хора имат достъп до интернет, от колкото до чиста питейна вода и канализация. Очаква се 2019 да е първата година, в която консумацията на онлайн съдържание ще изпревари времето, прекарано пред телевизора.

От гледна точка на индивидуалния потребител, Интернет се върти около него него. Статиите, които виждаш, клиповете, които Youtube ти препоръчва – те всички са изкусно нагласени така, че да паснат именно на твоят вкус.

Как човек да не си помисли, че основата цел на Вселената е именно неговото съществуване?

Имаме поколение от полу-нарциси, които са свикнали на получават всичко бързо и лесно, често с минимално усилие, и поставят собствените си интереси далеч над всичко друго.

Но за съжаление има някои сфери на живота, в които нищо не може да се направи без постоянство, упоритост и компромиси. Неслучайно това са две от най-проблемните сфери на съвременния живот – любовните връзки и професионалната реализация.

Чети още: Чипираните хора са тук и са изправени пред морални въпроси

Младите просто не искат да положат необходимото усилие, за да изградят пълноценна връзка с друго същество. Неслучайно процента на неженени и необвързани сред милениълите е огромен. В работната среда е същото – все повече хора искат да работят лесни и неангажиращи работи, въпреки ниското заплащане – бармани, служители в кол център, продавачи. Технологиите пък откриха огромни ниши за разнообразни професии, т.нар. the gig economy.

От друга страна пък нежеланието за работа в корпоративна среда предизвика друг, този път положителен феномен – все повече хора напускат офисите, за да отворят собствен бизнес и да се занимават с предприемачество.

Влизаш във Фейсбук – всичко по баровете. Влизаш в бара – всички у Фейсбук.

В преизпълнената със сензорна стимулация действителност хората все по-често се опитват да се разграничат и да разчитат на собствени източници на емоции. Колкото и банално да звучи, това е причината хората да са постоянно на телефоните си. Наркомано-подобоната ни зависимост от допамина ни кара постоянно да искаме нова доза – нов лайк, нов шер, нов месидж, нова нотификация. Хората живеят предимно в собствените си светове и глави. Всички ние създаваме собствените си синтетични вселени, в които ние сме най-важните.

Защото, дълбоко в себе си, знаем каква е алтернативата – да осъзнаеш, че си просто един от 7 милиарда относително съзнателни двуноги бозайници, които се носят из безкрайната пустош на Вселената върху парче скала и се чудят има ли висша сила, която командва действията им.

Което, само по себе си, е далеч по-зле.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете КлинКлин в Patreon!