Снимки: Мини Арт; На заглавната снимка: Митко балансира и се кефи

Или как хора от маргинални групи се реабилитират в обществото чрез цирковото изкуство.

Насред грамадните, високи като ракети преди изстрелване, сиви жилищни блокове, двуетажната жълта къщичка изглежда като притихнало и полегнало в храстите кротко куче. Това е защитеното жилище за деца, лишени от родителска грижа, в квартал “Надежда“.

През портичката на двора пипнешком се приплъзва Митко – момчетия на 20 и кусур години. Митко, освен без родители, е и без очи. В смисъл – очите му са си на мястото, но не виждат. Той е слабичък до лицеви челюсти хлътнали навътре и с нестихваща усмивка до оголени зъби. Задачата ми е да го взема от тук и да го заведа в къща на локалното на “Цариградско“, малко след “Орлов мост”. Там, той и другите деца ще участват в заснемането на специално видео, което да промотира пред обществеността идеята за социален цирк в София. Използваме времето, докато стигнем, за да си говорим за въпросния проект.

Социалният цирк е страшно разнообразие за нас – децата от център като този. Прави ни по-енергични, зарежда ни с настроение, но най-важното – осигурява ни човешки разговори и контакти с други хора, без значение дали са с нашия статус и с нашите проблеми, или пък са активистите от самия проект“.

Чети още: Няколко думи за „Техническа проверка“ на Ангел Иванов

Милият Митко, макар на думи, усмивки и благ наивитет, да е още дете, всъщност вече е в онази деликатна възраст за децата в домовете, които вече са поотраснали момчета и момичета и неизвестността на предстоящото – като дом и доходи – почва да кръжи немедлено около тях. По-късно ще се убедя, че тази инициатива има за цел именно това – да отгледа и възпита с любов, през привидната игра, нужните комуникативни умения в участниците, които впоследствие да им помогнат в техния професионален и чисто човешки път.

* * *

Помня последното лято. Сцената на лятното кино до НДК. Децата от защитеното жилище и сам Митко – той ляга на дървения под и разперва крайници като морска звезда, останалите го вдигат внимателно над главите си той вече е небесна звезда, изплувала от дълбините. Публиката аплодира, децата се смеят, а Митко, рок звездата на вечерта, се хили щастлив на висналото над него небе, което го завива с юргана си.

Тогава тренирах и юнисайкъл (онези лудешки колела на една гума) и опитвах циганско колело, но винаги някой ми асистираше, защото е трудно и опасно. Но, да – беше си голям купон!“.

Тогава бях в публиката и наблюдавах програмата: освен въпросните номера, имаше още въздушна акробатика, огнено шоу, контактно жонглиране с кристална топка, уличен театър, клоунада, какво ли не. Гостуваха чуждестранни артисти – от Италия, Франция и Скандинавските страни. Това всъщност беше поредното – осмо (8-мо!) – издание на Мини Арт Фест, или Международен Фестивал за Цирк, основното събитие, реализирано от Фондация Мини Арт – същата, която вече трета година опипва почвата и иска догодина вече да създаде Център за Социален цирк в България. И тези творчески прояви, реинтегриращи маргинализираните от обществото деца без родители и/или в неравностойно положение (Митко е и в двете графи), да не бъдат просто кампанийни и фестивални, а постоянна и пълноценна практика през цялото време.

* * *

Гео Калев води последния Мини Арт Фест - Лято'2018.

Гео Калев води последния Мини Арт Фест – Лято’2018.

И тази къща е жълта, но е малко по-различна от онази в “Надежда“. На някой древен реститут е, предполага се. Във всеки случай – къща с история. Тук в различен период са се помещавали белгийското и японското посолства. Само това е достатъчно, за да се предузнае размаха и мащаба на вътрешните пространства, дори сервизните. А оставените окачени, сякаш завинаги, табелки, встрани от вратата подсказват последващото присъствие – българо-швейцарска търговска камара и офиси на компании.

На вратата ни посрещат Гео и Галина. Първият е почти десетгодишният вдъхновител и творчески идеолог и двигател на цялото това нещо – Мини Арт Фест. А дамата е родена в България, напуснала много рано в посока Дания и скоро завърнала се отново тук – за да създаде с Гео, покрай всичко останало, и първия у нас клуб по юнисайкъл.

Двамата ни въвеждат вътре. Посолствата, компаниите и камарите отдавна са се изнесли и сега са останали само въздишките в това празно и красиво място, неслучайно избрано за снимките на видеото. Прилича на изоставеното имение от “Меланхолия“ на Ларс Фон Триер (като заговорихме за датчани) малко преди Армагедон. Тук обаче ги няма Кирстен Дънст, Шарлот Генсбур и Кийфър Съдърланд, но пък в наличност са Крис, Георги и Ивана – другите деца, лишени от родителска грижа, които са част от Социалния цирк на Мини Арт. Тук е и разтропаният снимачен екип, който разнася по етажите осветление, кабели, стабилизатори за камера и изобщо – разнообразна техника.

Класическият ситен паркет скърца под стъпките ни. Белите гардероби и скринове все още стоят открехнати, за да спомнят изнесените дрехи и истории. Еркерите надничат през платното чак в искрящата мъгла на “Борисовата“. Терасите са широки – сладки за цигара, която се пуши бавно, за да продължи по-дълго.

Гео ми разправя, че таргетът им са не само младежи от социални заведения, но и такива, които живеят в затвори и бежански лагери. Въобще – маргинални групи, които нямат достъп до спорт и развлечения. Издали са дори и книга, която ми обещава – “Социален Цирк за Надежда“ – представена на нарочна международна конференция “Методология на Социалния Цирк“, провела се по време на последния Мини Арт Фест.

Галина Гийом-Ройбек на юнисайкъл сред постапокалиптичен пейзаж.

Галина Гийом-Ройбек на юнисайкъл сред постапокалиптичен пейзаж.

Но стига приказки. Време е за екшън – последният претрупан от хора и циркови номера кадър, истинска каскада в просторната одая. Ивана подава плетено топче с ориз (нещо като пънкарски хек), което Митко, ориентирайки се по характерния шум, улавя в шепи и балансира на глава; Георги ходи на ръце; а Крис върти кръгчета с юнисайкъла, поддържан от Галина. Между всички тях се придвижва операторът, хванал като волан стедикам-а, следван като сянка от режисьора.

И после отмаряме с банички в книжни торби и бутилчици айран като гранати. Снимачният ден е приключил. Митко идва при мен и зарежда:

Исках да ти кажа и това. Да си на сцена е неописуемо преживяване. Изявяваш това, което си научил. Изпълняваш поставените задачите, защото знаеш, че те са поставени добронамерено. Чувстваш стимул да се представиш добре – заради себе си, но и заради другите – партньори и учители. А, бе, яко е, брат!“

С малко съжаление и много удовлетворение напускаме тази двуетажна празна вселена.

* * *

Чети още: Ние сме нищо, нека бъдем всичко

С Гео и Галина завършваме вечерта на по чай в бара на “Кристал“. Отвън, по тротоара на “6 септември“, минават хора, които се оглеждат в големите стъкла, пулят се и оправят прически. А ние вътре ги наблюдаваме със симпатия и насмешка. Били сме и от другата страна.

“Пичове, “социален цирк“ звучи като метафора за целокупното положение у наше село …“, подхвърлям им аз.

Говори Гео. Галина само кима подкрепящо, както одеве е подкрепяла на юнисайкъла, защото българският ѝ все още не е много балансиран. Слушане с разбиране и по-малко с говорене.

“Искаме да осигурим символен капитал на тези уязвими групи – че са готини и надеждни като личности, да ги овластим един вид, да върнем обратно тяхното достойнство. Подходът ни надгражда вече съществуващи практики като психо-драма и различни ролеви игри. Съчетаваме физическите упражнения и чисто психологическата помощ, свързана с придобиване на нови социални и комуникативни умения, които ще бъдат само от полза на тези подрастващи младежи. В някакъв смисъл, ще ги идентифицират с другите като завръщане на загубения равен старт, ще ги направят пълноценни на средата и на очакванията към тях от страна на работодател, колеги, приятели и чисто човешко обкръжение.“

“Готино – казвам – вярно ще напиша текст за това“.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Ангел Иванов в Patreon!