Преди 18 години, два пътнически самолета се забиха в кулите на Световния търговски център и завинаги промениха хода на историята. Считано от 11 септември, 2001 г., Съединените американски щати започнаха, подкрепяни от широка коалиция държави, т.нар. „Война срещу терора“. Тя продължава и до ден днешен и с оглед на постигнатите резултати, нещата изглеждат в задънена улица.

Войната срещу терора бързо се разля върху Близкия изток, Северна Африка, а в последствие и в глобален мащаб, борейки се с разпръснатите клетки на няколко джихадистки структури. През 2003 г., САЩ започнаха война с Ирак под претекст, че Саддам Хюсейн разработва оръжия за масово унищожение – нещо, което така и не бе доказано от международната експертна комисия. В крайна сметка, подобно на Афганистан, войната в Ирак се превърна в „блато“, в което започнаха да потъват хора, техника и средства.

Размер на международните сили в Афганистан към лятото на 2019 г.

През 2006 г., клонът на Ал Кайда в Ирак се отдели като самостоятелна терористична единица, под названието „Ислямска държава в Ирак“. След фалстарт и разгром на организацията през 2007 г., тя бе рестартирана през 2008 г., премести се в пустините на Анбар и Източна Сирия (тук получи картбланш от правителството в Дамаск, което искаше да създаде всевъзможни трудности за американските сили в Ирак), и в крайна сметка през 2012 г. изригна на повърхността под формата на ИДИЛ – първо в Сирия, а след това и в Ирак, завземайки по около 30% от територията на всяка от двете страни.

Смъртта на Бин Ладен през 2011 г. беше шумно отпразнувана като победа над Ал Кайда, само за да бъде тази скоропостижна радост помрачена от реалностите по света. Новият лидер Айман ал Зауахири успя да възстанови Ал Кайда и да я ребрандира, привличайки множество съюзници в Азия и Африка. Децентрализацията на Ал Кайда доведе до по-висока ефективност и по-добро взаимодействие с местни организации. В резултат на това, Ал Кайда в Магреб успя да изгради мощна мрежа в Мали, от където се разпространи като тумор в Буркина Фасо, Нигер и Алжир, съюзявайки се с широк спектър от местни радикали.

Докато американските спец части ликвидираха Бин Ладен, арабският свят бе пометен от поредица протести, които промениха лицето на Близкия изток. Т. нар. „Арабска пролет“ (започнала всъщност през зимата) донесе нови политически, социални и икономически реалности. Чужди интервенции, правителствена жестокост и радикализация на населението дадоха възможност на двете глобални мрежи – Ал Кайда и „Ислямска държава“, да пуснат корени в Либия, Египет, Тунис, Сирия, Ливан и Йемен. Задълбочаването на кризата в Сомалия даде възможност за възраждане на Ал Шабаб и появата на ИД на Рога на Африка. Върху пепелищата на провалените блянове на арабите избуяха отровните бурени на глобалния тероризъм.

Успоредно с идеологическата дейност, глобалните мрежи на Ал Кайда и ИД развиха, и стабилизираха връзките си с организациите от подземния свят, превръщайки се в ново поколение престъпни структури – джихадистки картели. Успоредно с идеите за масови терористични актове и рушене на светските власти, в мрежите на двете структури започнаха да се разменят хероин, кокаин, синтетични наркотици, оръжие, хора, антики, горива на черно и т.н. Картелите в Мексико, Колумбия и останалите по-малки структури по света станаха търсени партньори на джихадистите.

Силите на Ал Кайда по региони към пролетта на 2019 г.

И така, как се стигна до тази ситуация?

През 2011 г., САЩ сякаш бяха на върха. Бин Ладен – убит, поредица от авторитарни лидери, често враждебни на САЩ на път да рухнат, а взаимоотношенията с водещи стратегически партньори процъфтяваха. Сякаш десет години по-късно, САЩ отново бе там, където се намираше през 1991 г. – на върха. Но 2011 не беше 1991 г. Световната икономическа криза донесе коренна промяна както на обществено, така и на политическо ниво в глобален мащаб. Сериозните сътресения в социален план доведоха до пренареждане на политическите предпочитания, което от своя страна създаде условия за налагане на нов вид управляващи партии и личности. Много експерти правилно направиха паралела с разигралата се 80 години по-рано криза, наричана Голямата депресия.

Подобно на нея, в света след финансовата криза на много места властта беше заета от авторитарни (в различна степен) правителства, а онези лидери като Владимир Путин и Уго Чавес, които от преди това управляваха самоволно в държавите си, затвърдиха своите позиции, използвайки реторика, градена на гърба на изпадналите в нестабилност демокрации.

Другата голяма разлика идваше от промененото положение на Китай. За разлика от 1991 г., Пекин вече беше здраво стъпил на крака икономически колос, който съвсем скоро щеше да се озове под твърдата ръка на нов, самоуверен и целеустремен лидер, целящ да превърне Китай в най-силната държава в Азия – Си Дзинпин. Тази значителна промяна в политическата среда измени и начина, по който много държави, доскоро верни съюзници на САЩ, започнаха да се отнасят спрямо Вашингтон.

Този процес на отчуждаване от линията на Щатите се задълбочава година след година и вината за него е колкото на самите местни правителства и общества, толкова и на твърде неадекватната и пасивна политика на самите САЩ. Случи се нещо, което липсваше в дотогавашните идеи на американските политици – страната им се оказа изправена пред прекалено много проблеми за решаване, но за разлика от 40-те години на XX век, липсваха както големите глобални партньори (Великобритания и Франция и техните империи), така и глобалния враг, който адекватно да сплоти проамериканския лагер. Оказа се, че нито Ал Кайда, нито Ислямска държава са достатъчно сериозен външнополитически дразнител, че да компенсират останалите недостатъци на американската външна политика и на скептицизма, който обхвана много общества спрямо възможностите и намеренията на Щатите.

Освен външнополитическите проблеми, Съединените щати допуснаха изключително сериозни грешки при реализирането на своята борба с терора на терен.

Според последни изследвания, в следствие на американските операции са загинали над 480 000 души от 2001 досега. Агресивните въздушни кампании доведоха освен до значителни човешки загуби и до огромни материални щети, които трудно могат да се пресметнат. Разрушаването на съществуващия до тогава ред в Ирак и Афганистан предизвика отприщването на социален хаос, който Вашингтон не успя да обуздае. Причината за това бе изтъкната наскоро от самия Тръмп – американската армия се опита освен завоевател да бъде и администратор, полицай и хуманитарен работник. Твърде много задачи за която да е въоръжена сила – факт, който беше признат едва осемнадесет години по-късно.

Атаките на „Ислямска държава“ между юни 2018 и март 2019 г.

Излезлият преди две години сатиричен филм с Брад Пит, War Machine добре пресъздава действителността, с която се сблъскват американските военни от различните рангове по време на своите мисии в Афганистан. Корумпирани политици, деморализирани местни войници и враждебно население са само част от ежедневието на американските войски.

Ситуацията в Ирак е идентична. Огромният проблем в случая е американският хюбрис, съчетан с интегрираната дълбоко в обществото им концепция за „Предизвестената съдба“ (Manifest Destiny), според която демократичната форма на управление на САЩ е идеалният политически модел, който трябва да бъде разпространен върху целия свят. Подобно на съветската идеология от 20-те години на XX век, САЩ пожела да мултиплицира своята демократична структура върху максимално много държави по света. Този процес започна с края на Студената война и продължи и през XXI век. Проблемът в случая е, че САЩ поискаха да пренапишат социалния и политически код на общества, които никога не са имали реален досег до демократичното управление в смисъла, схващан отвъд Океана.

Въпреки наличието на отлично подготвени експерти по политическите и религиозни проблеми на ислямския свят, властите във Вашингтон останаха глухи за съветите и предупрежденията. Резултатът е болезнено ясен – Щатите тотално се провалиха както в експериментите си за социален инженеринг, така и в избора на надеждни съюзници, на които могат да разчитат в дългосрочен план в хода на конфликтите в Йемен, Сирия и Либия.

Териториалният контрол в Афганистан към средата на м. септември, 2019 г.

Преди няколко дни, Foreign Policy публикуваха статия на проф. Стивън Уолт, в която той прямо приканва своите сънародници да приемат действителността за Афганистан – САЩ загуби войната. Както отбелязва той, това не е разгром или поражение, а загуба в онзи смисъл, който Клаузевиц влага в липсата на успех – не-реализиране на заложените в началото на конфликта цели и пропиляване на значителни ресурси без изглед за постигане на търсените резултати.

Оттук на сетне остава отворен въпросът как точно САЩ смятат да приключат своя ангажимент в Афганистан. За всички беше ясно, че преговорите с талибаните не са панацеята за излизане от конфликта и за късмет и на Афганистан и на Щатите, Доналд Тръмп реши да ги прекрати временно. Тази пауза трябва да бъде разумно и практично оползотворена от хората във Вашингтон за съставяне на адекватен план, чрез който да се реализира края на афганистанския конфликт с цената на максимално ниски щети – както материални, така и върху престижа на САЩ.

Иранският път в Близкия изток и свързаните с Техеран местни военни сили.

И докато ситуацията в Афганистан се влошава месец след месец, положението в Ирак и Сирия не върви в по-добра посока. Сериозната пасивност на САЩ даде възможност на Иран да разгърне пълномащабна военна и политическа експанзия в двете държави. Финансираните от Техеран милиции и структури бързо запълниха вакума, оставен след колапса на правителствените сили през 2012-14 г. Иран наля значителни средства и ресурси в изграждането на своя т.нар. „Ирански път“, даващ достъп до Средиземно море през Ирак, Сирия и Ливан. Едновременно с това, иранците се постараха да превърнат своите местни протежета в незаобиколими военно-политически фактори, с които властите в Дамаск и Багдад трябва да се съобразяват на всяка крачка. И в двете държави тече процес, патентован от Хизбулла в Ливан през 80-те и 90-те години – превръщането на военните организации в политически и налагането им като реален фактор в администрацията на съответните държави.

Същевременно, САЩ допуснаха всички възможни грешки по отношение оставането на Башар Асад на власт в Дамаск и издигането на силно шиитско мнозинство в Ирак, което на свой ред доведе до отчуждаване на сунитите и прехвърлянето на тяхната подкрепа за „Ислямска държава“. Липсата на баланс в политиката спрямо отделните ислямски деноминации, сериозно отчужди САЩ както от сунитската общност, така и от шиитите, насочвани и от агресивната реторика на Иран.

Провалът на САЩ спрямо исляма доведе до предвидими, но непредвидени социални последствия в самите Щати и в света като цяло – възходът на крайно десния екстремизъм. Комбинацията от ксенофобия и ислямофобия доведе до ренесанс на шовинистичните и националистките течения в цял свят. В САЩ вълната от ксенофобия се насочи както срещу мюсюлманската общност в страната, така и срещу миграните от Латинска Америка. Зле преценената реторика на републиканците след 2015 г. послужи като допълнителен катализатор за този процес. „Първо Америка“ се превърна в мантра за мнозина, смятащи ангажиментите зад граница за вредни и ненужни.

Тук обаче се зароди един мит – че Доналд Тръмп е отговорен за новия изолационизъм на САЩ. Това, всъщност е погрешно схващане. Процесът на отдръпване на Щатите започна веднага след финансовата криза през 2009 г. под ръководството на Барак Обама. Първо в Ирак, а след това и в Афганистан, Вашингтон започна да намалява драстично своите контингенти. През 2011г., американците се изтеглиха от Ирак напълно, а между 2011 и 2016 г., силите в Афганистан бяха съкратени от 100 000 на ок. 10 000. Същевременно, администрацията на Обама се отказа от активно участие в няколко конфликтни зони – Либия, Йемен, Сирия и Мали. През 2014 г., щатите действаха мудно и нерешително по време на руското анексиране на Крим и войната в Донбас. Още през 2009 г., Обама даде знак, че няма да се конфронтира с Русия по време на войната в Абхазия и Осетия. Вторачени, по думите на Барни Сандърс, в борбата с тероризма, Щатите проспаха множество ключови политически процеси по света. Издигането на Китай, изострянето на руската външна политика, засилващото се напрежение в Индийския океан, проникването на Москва и Пекин в Африка и Латинска Америка, сътресенията в Европа и възходът на местните популистки партии, отделянето на Филипините и Пакистан от орбитата на Вашингтон – все процеси, на които екипът на Обама не успя да реагира решително.

Тази политика на минимално ангажиране и изтегляне продължава и настоящата администрация. Тръмп говори за свят, в който се сключват сделки и се спазват съюзнически ангажименти, но това към което се върви е завръщане към многополюсния модел от преди 1939 г. – с всичките му позитиви и негативи. САЩ продължават да проспиват проблемите със своите съюзници – напрежението между Япония и Южна Корея е добър пример. Същевременно, другите глобални и регионални играчи търсят заобиколен път покрай санкциите и интересите на Вашингтон – например заигравката на ЕС с Иран.

Трябва ли САЩ да се страхува от такъв развой? По-скоро не. Все пак, именно многополюсният свят роди американското могъщество. Повече полюси означава по-голяма конкуренция, която ще стимулира и икономическото и политическото развитие на Щатите, които към момента се лутат в коя посока да поемат. За да намерят верния път, САЩ ще трябва да преживеят катарзис, да признаят провалите редом с успехите и да приемат, че поне за сега американската външнополитическа мечта се провали. САЩ имат нужда от звучен шамар, който да ги пробуди от унеса им и летаргията, в която са изпаднали. Новият глобален ред скоро ще им го поднесе.

 

 


Заглавно изображение: ArtisticOperations

Статията е публикувана и в брой 111 на журнала за военни конфликти, De Re Militari.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Александър Стоянов в Patreon!