Кой беше Ивайло?

ivailo (1)

От Александър СТОЯНОВ

През последния четвърт век, българското общество се лута из своята история, опитвайки се да намери правилната трактовка за своето минало, така ловко манипулирано и подменено в епохата на псевдокомунизма. Един от великите и непреходни митове на социалистическата епоха, без всякакво съмнение, е за „селския цар“ Ивайло – сбъднатият средновековен „мокър сън“ на поколения номенклатурчици, които искат да видят в този обикновен, отруден човек своя шанс да достигнат върховете. Вероятно в нечия партийна глава, Ивайло е бил онзи кумир и модел за подражание, който да бъде разказван като прецедент, който да узаконява изпълзяването на пишман-партизаните от землянките и превръщането им в национален елит малко след като са избили стария, „монархо-фашистки“ такъв.

С цел да се засили ефектът от сравнението, личността и делата на Ивайло се интерпретират специално така, че да паснат на класовата борба, на надигането на масите и на възхода на народния човек в името на народа. Но кой всъщност е бил този народен човек и в чие име е вършел делата си?

В действителност, ние не знаем почти нищо за Ивайло до времето, когато през 1277 г., той повежда неравната си борба с царската армия, татарите и византийците. Спекулациите за произхода му варират от свинепас до потомък на царски род, преминавайки през пъстрия спектър на средновековното българско общество.

Какво можем да заключим от фактите, разкриващи се пред нас благодарение на наличните извори, които правят всичко възможно да ни представят този „селски цар“ като едно недоразумение на историята? Най-важно нещо, е че Ивайло е знаел не просто как да се бие, но и как да командва. Победите му срещу разнообразни по своя характер противникови сили подсказват, че Лахана (както го наричат ромеите) е познавал добре стила на воюване както на византийците, така и на татарите, а същевременно е бил запознат и с тънкостите на българското военно изкуство. Всичко това означава, че Ивайло без всякакво съмнение служи на командна позиция в българската армия в хода на конфликтите с Византия през 60-те години на XIII век, когато редом с българските войски, в Тракия нахлуват и татарски орди. Начинът, по който налага авторитета си, ефективността с която командва силите си и ръководи сраженията подсказват, че успехите му не ще да са били плод само на чист, природен талант.

Далеч по-вероятно е Ивайло да е бил професионален воин, който да съчетава с това и определена икономическа база, върху която да гради началните си ходове.

Сравнително непознат за обществото ни факт е, че военизираните категории население не са плод на османското административно въображение, а са присъствали в българския средновековен социум. Така наречените войнуци, които охраняват пътищата и подсигуряват движението на армиите на султаните, са изпълнявали същите функции и в подкрепа на царските армии по времето на Асеневци, Тертеровци и Шишмановци. Тези хора са имали различни задачи, в замяна на които са получавали земя, движимо имущество (стада от овце, говеда или свине) и данъчни облекчения.

С други уми, нашият герой – „Царят-свинар“ – съвсем спокойно може да е бил едър земевладелец от категорията на войнуците и дори дребен аристократ, притежаващ свое владение в Източна България, натоварен с определена военна повинност, в замяна на което се е ползвал с данъчни привилегии и възможност да притежава значително по обем стопанство, в това число и ценния за  българите актив – продукцията на свинско месо.

Правя това уточнение, за да ви убедя, че Ивайло не е необходимо да е изгубен потомък на Асеневци, отгледан, например, от глигани в Балкана или дори потомък на рода Дуло, каквито хипотези може да намерите тук-там из интернет.

Той със сигурност не е бил и обикновен селяк, превивал гръб под ралото и хранещ стадо прасета, поради простата причина, че още от самото начало на своя бунт, Ивайло се ползва с респект и авторитет сред местното население. Нещо повече, начинът, по който той използва Светото писание и манипулира следовниците си чрез псевдопророчески сънища, подсказват, че Ивайло е бил човек с достатъчно образование. Това, разбира се се е допълвало от вродената харизма и способността да убеждава хората. Или за да го кажем накратко – Ивайло е бил природно надарен с харизма, воля и хъс човек, който се доизгражда като водач благодарение на своя социален статус и натрупания опит на изпечен в  битки ветеран.

Тогава ако царят-свинар не е селски, селско ли е било въстанието му?

Отново благодарение на марксистко-ленинската реторика, у нашето общество погрешно се оформя идеята, че през Средновековието, бунтове вдигат само отрудените селски маси, които отчаяни и смазани от феодалната гнет, грабват вили и мотики и се хвърлят в неравна борба с бронираните благородници.

Колкото и трогателно да звучат тези думи, те са една митологема. Социалните брожения през Средните векове обхващат всички слоеве на обществото, в това число и аристокрацията и духовенството и най-вече – градските съсловия. В този смисъл, бунтът на Ивайло не се е захранвал единствено от „угнетения селски пролетариат“, а също така и от местните дребни феодали, и – съдейки по религиозната реторика на самия Ивайло – от духовенството в някаква степен.

Да предполагаме, че един подобен „проект“ като бунта на Ивайло, може да получи подкрепа от висшата аристокрация, би било пресилено, но без всякакво съмнение местните дребни благородници (да, ние българите сме си имали също толкова много такива, както и англичаните и французите, с родове, гербове и т.н.) са застанали зад обединяващата фигура на силния и непреклонен войн, който жестоко се разправя със всеки победен враг.

Причината за това е проста – издигането на Ивайло означава издигане на неговите поддръжници, особено онези, които вече имат някакви титли и потекло. Разбира се, в армията на Ивайло е имало селяни, те са били основния й съставен елемент, но това важи за средновековните армии по принцип, както и за онези от по-ново време, особено в по-малко урбанизираните общества. Далеч по-логично е да търсим сходства между ивайловата войска и по-късното движение на хуситите в Чехия, където дребната аристокрация, подпомагана от хуситското духовенство и градската буржоазия, са двигателят, който движи „народната“ армия срещу краля и висшата аристокрация.

Добре, ако Ивайло не е обикновен селянин и армията му не е обикновена, селска армия, тогава как да ги припознаем като свои?

Именно в припознаването се корени и проблемът с приемане на една нова, макар и вярна историческа перспектива. Хората живеят с един наложен социален комфорт, базиран на ценности като „народно геройство“, „без изгубено сражение“ и „излаз на три морета“, които ни се насаждат още от деца.

Тази система почива на принципи, които за съжаление надживяха системата, която ги е породила. Отнемането на този наложен комфорт води до социален хаос, който лесно се използва за да се манипулира обществото в определена посока – феномен, който е все по очевиден в риториката на политическите сили у нас.

Но да се върнем на не-селянина Ивайло и неговата не-селска армия. Често говорим за българите като за аграрно общество, изостанало от „Запада“ заради османското владичество. Само че, когато говорим за Средновековието, подобно пренебрежително отношение към предците ни е не просто вредно, то е погрешно.

Средновековната българска държава е представлявала един модерен (по тогавашните стандарти), пълнокръвен организъм, който е съперничел по култура, богатство и сложност на обществените взаимоотношения с всяка друга държава в тогавашна Европа.

В този смисъл, ние трябва да разглеждаме случаят на Ивайло не като един локален селски бунт, а като феномен от европейска величина, бидейки единственият успешен опит за издигане на владетел посредством широко обществено надигане.

Ивайло е единственият лидер на народно движение в Средновековна Европа, който успява да се справи със съществуващият ред и да се издигне като владетел и то не на някое затънтено графство, а на една от трите империи в Европа – Българската. Дори, по онова време, държавата ни да не е била териториален колос, самата царска титла е натоварена с чудовищен престиж, който за нас, съвременните хора, е трудно да оценим днес. В този смисъл, Ивайло и неговият бунт трябва да бъдат припознати от нас като феномен и прецедент в европейската история. Всъщност, до времето на Оливър Кромуел, Ивайло ще продължи да бъде единичен случай в историята на Стария Свят, при който човек от средните слоеве на обществото ще застане начело на държава и то като официално признат държавен глава.

Каква е другата страна на монетата?

Когато става дума за човешката история, събитията никога не могат да бъдат еднозначни. Същото важи и за въстанието на Ивайло. Макар в дългосрочен план то да изглежда като уникален исторически феномен, с който можем да се похвалим, в краткосрочен (за тогавашна България) план нещата стоят по друг начин.

Бунтът на Ивайло, макар и замислен като отхвърляне на едно контрапродуктивно управление, се превръща в сериозен дестабилизиращ фактор, който предопределя тежкото бъдеще на България за следващите три десетилетия. Разгромяването на царската армия, сериозните икономически негативи и най-вече отварянето на българските земи за византийските нашествия, превръщат България в една куха коруба на някогашната Асенева империя.

Двадесет години след Ивайло, България ще се намира в постоянна политическа криза, доминирана от Византия от юг и татарите от север. На Георги I Тертер историята е отредила да бъде изкупителната жертва, която да обере всички негативи от славния, но претърпял крах бунт на „селския цар“ Ивайло и несигурното и изпълнено с кризи управление на Константин Тих-Асен.

За да оценим трезво позитивите и негативите от въстанието на Ивайло, е необходимо да се отърсим от наложените клишета за това, че успешният владетел е задължително победител на бойните полета. Животът на княз Борис I Кръстител и на цар Петър, са ясно доказателство за противното. Когато даваме оценка за своята средновековна история трябва да помним, че величието на една страна се измерва не с броя с спечелените победи на бойното поле, а с броя на годините, в които държавата доминира своите съседи посредством култура, търговия и ловка дипломация.

Именно това е причината в световната историография мнозина да говорят за Византия, а малцина – за България. Наш дълг като българи е, да погледнем и проучим по-усърдно именно онези епизоди на величие на държавата, а не на оръжието и чрез тях да докажем на света, че българската средновековна държава е далеч по-значим и стойностен фактор в европейската история, отколкото съвременната историография й признава.

Участвай в създаването на първата българска медия с "отворен код" и стани част от интерактивната ни редакция. Подкрепяйки проекта, вие ставате един от колективните собственици на медията и ще научавате всички важни новини около създаването на Клин/Клин.

ВЛЕЗ В РЕДАКЦИЯТА

2 мнения за “Кой беше Ивайло?

  1. Юстин I (ок. 450 – 527) не се ли брои за владетел от долните слоеве на обществото издигнал се до императорска титла преди Ивайло?

  2. Вярно е за Юстин и за Василий I, но те се издигат през йерархията, а не вземат властта със сила по начина, по който го прави Ивайло.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *