Боже, пази Бузлуджа!

24002328821_264d6a766c_k

Премахването на соц-паметници няма да направи държавата ни по-малко соц

Автор: Кирил БЕСПАЛОВ

Снимка: Ivailo Djilianov
Лиценз: (CC BY-SA 2.0)

Статията е публикувана на: 13.01.2016 @ 16:37


„Перфектен е! Такъв, какъвто си е – паметник на глупостта и провала на комунизма. Няма как да има по-добър мемориал на една мъртва политическа идеология от една отдалечена, трудно достъпна и грозна сграда, създадена като акт на възхищение към провалилата се навсякъде политическа система. Нека избледнее в историята, каквото трябваше да се случи и със самия комунизъм.“

Така The Economist описва бившия „Дом-паметник на партията“. Подобно мнение може би споделят и стотици чуждестранни туристи, отправящи се всяка година към „летящата чиния“ на връх Бузлуджа.

Феновете на новото културно течение „Осталгия“ (съчетание от немските думи за изток (Ost) и носталгия (Nostalgie) привлечени от „антигравитационната“ архитектура, напомняща работите на гениалния Оскар Нимайер, оруеловата антиутопичност на една непозната за тях епоха и естетиката на изоставените сгради. Модерността на паметника е подчертана и от неговата прилика с новата щабквартира на Apple.

23567394266_b774bb1c19_zАвтор: D D, Лиценз: (CC BY 2.0)


Наред с увеличаващия се интерес към този културен пласт, ние отново си затваряме очите. Вместо да провокираме публичен дебат за неговото капитализиране, ѐрго да консервираме, реновираме или интерпретираме архитектурното наследство от социализма,

ние се разделяме на две крайни категории: „За“ и „Против“, построени не около естетически или културни аргументи, а основно върху политически.

И така без да искаме или съвсем съзнателно, правим услуга на мудните, що се касае до адекватна културна политика, български управляващи.

Досегашните опити за дебат, подети от архитекти и експерти в областта на културата, на мига се превръщаха в лесна мишена, най-вече по политически причини и потъваха в миманса. Така очакваното развитие по въпроса със социалистическото архитектурно наследство не се случи. То бе оставено на саморазрушение, а в някои случаи бе премахвано и с политическа намеса.

Според културолога Кирил Василев, ако оставим настрана въпроса за идеологическото съдържание на паметниците и това дали то е приемливо за нас, основните аргументи, с които тези паметници се защитават и от хора, които политически и биографично не са свързани с комунистическата партия или с нейната наследница БСП, са два:

1. че те са част от общото ни минало, което трябва да се запази такова каквото е;
2. че те са произведения на изкуството, чиято естетическа стойност не може да се сведе до идеологическото им съдържание.

Ето какво пише още той в своята статия, публикувана в сайта на Гьоте институт:

„В края на 19 век в знаменитото си есе „За ползата и вредата от историята за живота“ Фридрих Ницше остро критикува модерното историческо съзнание и безвъпросното приемане на ценността на миналото.

Според Ницше миналото няма стойност само по себе си. То придобива такава стойност едва, когато бъде отнесено към настоящето и бъдещето.

Индивидите и обществата се нуждаят от миналото, за да се развиват, но то може да бъде и задушаващо.

Ницше обобщава отношението към миналото в три типа: монументално, архиварско и критическо. Монументалното отношение е полезно за индивидите и обществото, защото е източник на вдъхновение за действие. Архиварското отношение – защото привързва към собствената традиция. А критическото отношение – защото предпазва от идеализация на миналото.

Трите типа отношение към миналото взаимно се балансират и затова е важно да не се дава особено предимство на нито едно от тях.“

14651460870_5827c95c3e_z

Около 15 милиона лв са необходими за обновяването на паметника на Бузлуджа. Снимка: hélène veilleux, Лиценз: (CC BY-NC-ND 2.0)


Докато Паметникът на Бузлуджа се руши и застрашава живота на бекпекърите, вчера (12.01.2016) Върховният административен съд позволи демонтажа на смятания от мнозина за негов „брат“ – Паметника „1300 години България“. Последва вълна от радостни възклицания в социалните мрежи, които „подписаха“ присъдата с две сходни позиции:

„Да се бута, защото е грозен“ и „Махнете го, защото е комунистически“.

Всъщност единствената му връзка с комунизма е, че е строен по онова време. Той е толкова комунистически, колкото гениалният американски архитект Даниел Либескинд е извънбрачен син на Вълко Червенков.

А грозотата! О, грозотата! Тя идва заради безстопанствено състояние, в което Столична община го поддържаше в продължение на много години. През цялото това време всички опити паметникът да бъде реновиран чрез проекти и конкурси удариха на камък.

Ако в традиционно тихите архитектурни среди преобладаваше мнението „За“, то по-гръмогласните граждани отново използваха политически аргументи, за да наклонят везните към демонтажа.

p1

В процес на рушене. Снимка: Мартин Ангелов, Provocad.com, Circa 2009


В България мнението на експертите няма значение, особено когато думата е дадена на шумната маса, а управниците дебнат за всевъзможни начини да спечелят лесни дивиденти.

Разрушаването на паметника, за сметка на изграждането наново на паметните стени на Първи и Шести пехотни полкове прилича на реваншизъм, както споделя арх. Емил Коцев. Намеренията за заместването на един паметник с друг се случват, въпреки че през годините последователно бяха отредени две места за разрушения мемориала, разрушен при строежа на НДК – зад мола в Южния парк и в двора на „Военното НДК“. Нищо не пречеше плочите да бъдат възстановени и на оригиналното им място, което е малко встрани от „1300 години България.“

За жалост, премахването на соц-паметници няма да направи държавата ни по-малко соц. Ако „бутането“ им лекуваше миналото, то защо не бе разрушена цялата Берлинска стена? Та да не остане спомен от кървавия режим?

Ако това беше вярно, то премахването на Мавзолея щеше да доведе след себе си до незабавна лустрация, а БСП щеше да се извини за кръвопролитията и репресиите, извършени в периода 1944-1989.


Четете още: Седемте гряха на София: Захарна фабрика


Но ако бившият дом на балсамираното тяло на Г. Димитров, се беше превърнал в музей на съвременното изкуство, каквито планове имаше в края на миналия век, то щяхме да покажем, че нашето общество е готово да превъзмогне старото бреме и да покаже индиректно, че може да се надсмива над себе си.

„Взривяването“ на миналото изглежда повече като опит за налагане на насилствена амнезия. Умение, в което старият режим се беше профилирал.

Демонтирането на „1300 години България“ също няма да премахне комунистическите чипове в главите на управляващите, но оставянето му можеше да се превърне в културна зона, площадка за скейт или каквото и да е било реновиране, с което да покажем, че нашето общество е преодоляло болезненото минало и е готово към бъдещето.

А сега – нито ще имаме паметник, съобразен с архитектурната композиция на площад „България“, нито такъв, който да отбелязва 13-те века от основаването на Българската държава по тези земи. Да не говорим за това, че една нова интерпетация на паметника щеше да бъде една от последните възможности да се доближим до европейските „столици на културата“.

Ако арт-инсталацията върху Паметника на съветската армия „В крак с времето“ беше останала във вида, в който изуми света след нощта на 17 юни 2011 г., това щеше да бъде един от най-атрактивните за туризма обекти в столицата. Но по-важното е друго – това щеше да бъде ефективно лекарство най-вече за родна консумация.

Защото „В крак с времето“ беше една от най-гениалните прояви на самоирония. Тя те кара да се засрамиш заради това, че откакто се помниш, държавата ти все е зависима. А ти, покрай нея – също.

Самоиронията е качеството, което ни липсва най-много. Ние често се самообвиняваме или подценяваме, възгордяваме или възвеличаваме, но много рядко се смеем над грешките си.

11126050116_0a82d7dfa7_z


Ако искаме да станем по-цивилизовани, трябва да започнем да се надсмиваме над самите себе си. Затова, моля ви, пазете паметниците. За да могат бъдещите поколения да осмиват глупостите, които правим.

Но да се върнем към журналиста от The Economist, който вероятно в бързината да напише своето описание към уникалното видео за Бузлуджа, е забравил да направи справка за социално-политическата ситуация в България: Комунизмът в България не само не е мъртъв, а удобно се е настанил във всички нива на обществения живот. Той се събужда в чувството за безотговорност, закусва в замитането под килима, разхожда се в страха, диша в шуробаджанащината и заспива в краденето – където, когато и колкото може.


Четете още: Легендата за главния архитект


За автора:

Основателят на klinklin.bg се занимава с медии от 14-годишен, когато хобито му е предпечатната подготовка. Работи за български и чуждестранни издания.  Извън журналистиката, снима документални филми, занимава се с реклама, организира събития и поддържа градски каузи. Пише в КлинКлин, за да търси истинското лице на българите в началото на XXI век.


Участвай в създаването на първата българска медия с "отворен код" и стани част от интерактивната ни редакция. Подкрепяйки проекта, вие ставате един от колективните собственици на медията и ще научавате всички важни новини около създаването на Клин/Клин.

ВЛЕЗ В РЕДАКЦИЯТА