Текст и снимки: Димитър Панайотов*

Прекарвам последните дни от лятната си почивка в град Априлци. Намирам се на последния етаж на вила, разположенa на високо в квартал Острец. Навън е тежко горещо, зелено и невероятно тихо. Събуждам се рязко от писък, пробождащ тишината на юлската утрин. След малко още един. И още един. И още един. Скоро като от филм на ужасите целият селски курорт е озвучен от едно –

предсмъртната агония на стотици прасета.

Събитията от този фоторазказ се случват на 31-ви юли 2019 година. Причината за всичко е Африканската чума. Оказва се, че са открили огнище на болестта в района и Априлци попада в границата на 20-километровата зона, в която трябва да бъдат избити всички домашни животни. По думите на хората, с които говорих – те са разбрали на 30-и юли вечерта, че трябва в рамките на един ден да заколят и приберат прасетата, които гледат. В противен случай на 1-ви август, когато започват проверките, всяко живо домашно прасе ще бъде конфискувано, а собственикът му – глобен.

Да присъстваш на историческо събитие се случва рядко. Невъзможно е да се подготвиш за подобна история, нито да планираш направата ѝ заради спонтанността на събитията. Всички знаят за Африканската чума, но къде точно ще бъде следващото огнище и кога ще започнат хората да избиват прасетата – никой не знае. Имах съмнителния късмет да съм в разгара на събитията по случайност. Всички снимки, които виждате са плод на еднодневна обиколка на любител-фотограф. Просто зрител на живия живот.

Виж още: Политическата сатира на Габровския карнавал

От малък прекарвам няколко седмици от годината  в живописния курорт от селски тип Априлци. Виждал съм го във всички сезони и при всякакви условия. От пренаселеното с туристи лято и поемащото над 10 000 гости събитие „Празник на греяната ракия и сланината“, през студения февруари до прекрасната пролет и опияняващо обагрената есен. Никога обаче не бях виждал града в подобно състояние. Тъй като тук се гледат сравнително много животни и буквално всяка втора-трета къща има в двора си прасе – цялата дейност в рамките на този ден на почти всички няколко хиляди жители беше коленето.

За хората, които живеем в големите градове на България, е трудно да повярваме в каква бедност и лишено от събитийност ежедневие съществуват голяма част от хората. Дори в сравнително жив и заможен район като Априлци (води се град, но реално е 4 обединени села)

много семейства съществуват на ръба на оцеляването.

Заради прекомерно многото физическа работа и липсата на повече от едно-две деца, къщите тънат в разруха, а дворовете са се превърнали в нещо средно между клоака и клошарски обиталища, пълни с вехти предмети и стари железа. В тази тягостна обстановка за отрудените хора коленето на прасето е важен ден. За него се говори през цялата година, а когато настъпи е истински празник – цялото семейство и най-добрите приятели се събират, цял ден се трудят, а вечерта приготвят скари и леят ракии.

Всеки, който е имал баба и дядо на село, знае колко важен ритуал е коленето. За съвременния градски човек това е варварско – жестокост към животните. Прасето, прекарало целия си живот с тясна кочина, умира завързано, притиснато от няколко души с нож в гръкляна. Едва ли някой ще спори, че картинката е повече от отблъскваща и зверска. Това обаче е нашата гледна точка. Не и на може би последното поколение автентични селяни, за което заколването на прасето е събитие от първостепенен житейски порядък.

Да нападаш хората за морално архаичния им начин на живот, базиран на столетия традиции, е лесно. Но така или иначе те нито ще те разберат, нито ще се променят. Сцени като тези от снимките ми се разиграват в почти всяко, все още оцеляло, българско село. Тук не говорим за гледна точка, а за реалността. Това просто се случва – искаме или не. Единственото, което ще заличи примитивния ритуал е времето – не фейсбук коментарите. А освен всичко коленето е не просто ритуал. За много хора в българските села

закланото прасе е единственият източник на месо за цялата година.

Коленето на прасето се случва през декември. Това става поради няколко причини. Първо – животното е имало цяла година да се угоява и тогава дава най-много месо. През този месец има и най-много празници, за които е важно да има богата трапеза. Зимата пък е тежка и няма пресни плодове, зеленчуци и други благини на природата. Именно тогава е най-важно фризерът да е пълен със сурово месо, а таваните и мазетата с мезета. Освен това през зимата месото на закланото прасе може да се обработва повече време и да се използват много неща, които през лятото се развалят – черва и вътрешности.

Ето защо заколването на прасе в разгара на лятото е изключително екстремно и нетипично събитие. А тук не говорим за коленето на едно прасе, а на всички прасета – в рамките на един ден.

 

Гледката, която представляваше Априлци е не подлежаща на описание и дори трудна да се хване през обектива. Буквално целият град беше замрял, а единственото, което се правеше е да се колят прасета – от ранна сутрин до късно през нощта. Всички, които имат животно в двора си, взимат почивен ден, за да свършат работа, а онези, които нямат – отиват да помагат на съседите си. Работата е много и трябва да се свърши бързо.

Няма да е особено голямо преувеличение, ако сравня гледката на 30-и юли с война – отвсякъде има пушек заради врящите котли, а улиците са реки от вода и кръв. Да намеря дворове, в които колят прасета не беше никак трудно. Успях да снимам пет различни къщи, но преминах през десетки, в които се извършваше едно и също занятие.

Въпреки че не ме познаваха – хората ме посрещаха гостоприемно. По принцип суровите и труднодостъпни селяни отварят домовете си по време на коленето. Ще излъжа, ако кажа, че настроението беше траурно. Но със сигурност беше изкуствено приповдигнато и пълно с много гняв.

„Влез, влез, снимай и ги прати тези снимки на Бойко“

беше първата фраза, която чух от абсолютно всяка от петте дружинки, които посетих. „От 61 години съм на тази земя и такова нещо никога не съм видял“, ми спомена един от касапите, за който това беше седмо заклано прасе за деня. „Аз никога не съм ял прясно свинско през юли“, пък допълни негов другар.

Независимо от това къде се намирах и в каква настройка на духа обаче бяха хората, едно е сигурно – никой не вярваше в някакви си там африкански чуми. Според абсолютно всеки един от десетките хора, с които говорих на този ден, всичко е една голяма конспирация – същински геноцид над българския народ. Целта на всичко? Да се заколят домашните прасета и да се унищожи родния свиневъден отрасъл, за да може да се продава вносно месо от западните европейски държави. Точно на толкова високо ниво е доверието на обикновените хора в институциите и политиците.

Още снимки в Клина: Разрухата и животът по една изоставена ЖП-линия

„Ние тука сме кротки. Нека да отидат да се опитат да вземат прасетата на юг. В Карлово и Калофер отново ще гръмнат пушки“, каза ми един собственик на току-що заклано прасе, подавайки ми огънче. „До кога ще ги търпим не знам. Но предай им на ония в София едно – да не забравят, че гладът е по-силен от тока“.

Авторът е основател и главен редактор на независимата медия за култура и начин на живот „Под Моста“

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете КлинКлин в Patreon!