2   +   6   =  

Доктор „Видимирезултати“ или как спрях да се тревожа и заобичах асфалта и камерите

От Константин Мравов

Фото: Изборни плакати, заедно с афиши на концерти, май 2013 г.
Източник: Ави Шмуели
Лиценз: (CC BY-NC-ND 2.0)


В началото на последната седмица от предизборната кампания за местния вот и националния референдум премиерът Бойко Борисов я определи като „вяла кампания”. За тази част от човечеството, на която харизматичния лидер на ГЕРБ ѝ е принципно възнеприятен и към която принадлежа и аз самия, това е една от онези малки загуби, при които дори външно да му се присмиваме на изказа, вътрешно знаем, че пак си е направил капия в полето на голямата българска политическа табла.

В този текст искам да погледнем колко вяла беше кампанията за общинската управа в София. Текстът ми не е базиран на (липсващите) социологически изследвания и прогнози на добре познати експерти. Ще използвам впечатленията, които добих от представлението, след като за пръв път ми се случи да го наблюдавам от първи ред. Именно – отразявайки предизборни обиколки в софийските квартали, няколко „пърформънса” в и пред сградата на Столична община, различни пресконференции и почерпки.

Предварително – тъй като е за София, текстът ми няма да засегне няколко ключови теми от национално значение. Едната е сериозният въпрос дали на тези избори ДПС ще се превърне във втора политическа сила в България. Втората е свързана с първата – ще видим ли промяна в управляващата почти-коалиция в изпълнителната и законодателната власт ГЕРБ-Реформаторски блок, и реално какво ще се случи с видимите и невидими лагери в правителството и парламента. Няма да коментирам и очакваната плачевна активност на националния референдум, на какви обществени характеристики и процеси е признак тя. Накрая – няма да се опитвам да изкопая някакъв конспирационен модел, който свързва вялостта на кампанията и изброените в този абзац въпроси, продуциран от статуквото (каквото и да е то), с участието на бизнеса, медиите, ЦИК и други тъмни сили, с цел да затегне примката на малодушието около врата на клетия народ.

Кампанията в София беше не просто вяла. За редовия софиянец тя почти не съществуваше. Попитайте десет човека, извън средите на различните обществени активисти, кои са основните претенденти за поста, освен милата кметица. Наблюдавайте колко човека ще ви дадат повече от едно друго име, независимо чие, и колко изобщо няма да ви отговорят. Лично при мен резултатите са плачевни.

Да погледнем през призмата на медиите, най-големите от които в национален мащаб логично се помещават в София. Извън откриванията и закриванията на кампаниите на отделните партии и кандидати (далеч не на всички, но това е ясно), няколко телевизионни дебата и интервюта в по-гледаните публицистични предавания, на 90% от активните мероприятия нямаше телевизионни камери, а голяма част се водеха пред 1-2 репортера. Тук причината от една страна са нетолкова големите средства, с които самите партии са били готови да се разделят, в името на по-мащабно отразяване.

От друга стои категоричния отказ големите въпроси за състоянието, развитието и управлението на София да се превръщат в големи новинарски теми. Застреляният афганистанец, акция „Клекшоп”, Русия в Сирия, каламбурите около съдебната реформа, Биг Брадър и други чалгии, в последната седмица данък „Чипс и кола” – всичко това е било дискутирано повече в София, отколкото някакви проблеми на града, в условията на предизборна кампания.

15276845382_f06158d192_kПредизборна кампания, 2014 г.
Фото: Ви Го.
Лиценз: (CC BY-NC-ND 2.0)


ГОЛЕМИТЕ ТЕМИ

Каквото и да е било количественото и качествено отразяване, нека си припомним какво най-много се говореше от кандидатите за кметове, общински съветници и районни кметове в София. Последните отново ги избираме ние, за разлика от 2011, когато просто бяха назначени от победителя Фандъкова.

Началото на големите дебати, тема на повечето разговори на обиколките и срещите с избиратели, и любим изход при мисловен блокаж , беше темата за сигурността, което означаваше най-напред бежанци, после ченгета, лампи и камери.

Тя ни е напълно достатъчна, за да демонстрира тоталната деградация в политическото говорене, както и пълното единомислие в него. Нека оставим настрани, че въпросът е държавен и колкото и София да приема най-много мигранти, кметът или градския парламент не могат да решат външнополитически, общоевропейски и световен въпрос. Не че някой пропусна да каже, че не всичко да зависи от него.

По-важното е, че в нито един момент предполагаемо огромният човешки поток не беше разглеждан като нещо повече от проблем за сигурността. Компания на бежанците правеха и малцинствата.

От Ангел „Напред към циганското гето!” Джамбазки или Явор „Адвокатът на Сидеров” Нотев, кандидати за кметове съответно на ВМРО и Атака, не е трудно да очакваме изказвания за „цигански автономии” и „бежански анклави”. Доста по-странни бяха дословно същите патриотаро-фашизоидни елементи в изявленията и прочутата предизборна поезия на „социалистът” проф. Михаил Мирчев.

Фандъкова, Вили Лилков и Кадиев бяха по-внимателни с реториката, но поддържаха нуждата от „превантивни мерки” като основа на диалога. На тях трябва да им се признаят редките моменти, в които все пак говореха за образование и интеграция на различните от православните българи. Но и те не пропускаха да споменат – само на жени и деца, само на сирийци, само на искащи да се интегрират. Никакви икономически имигранти или мързеливи роми. Предпоследното популярно клеймо, което на практика определя Афганистан, Еритрея и Сомалия като нормални места за живеене, беше задължителен елемент. Също единен план – повече камери, повече улично осветлвение, повече общинска полиция с повече правомощия.

Това всъщност беше и големият отговор на проблемите със сигурността в София. Независимо дали се говореше за „богатия” център, методично завладяван от „нашественици”, Лозенец, Студентски град, Надежда или Люлин – полиция, камери и толкоз. Социални програми сред рискови групи и такива неща трудно се обясняват по време на кампания, струват пари и не се виждат веднага. Не симпатизирам на никой извратеняк, който не иска улични лампи, но поздравът ми е за тези, които гледат малко скептично на камерите и патрулиращите коли, и които се замислят дали повече сигурност не означава повече контрол и по-малко свобода. Ако имате такива притеснения – най-вероятно сте престъпници.

За да отметна очевидното – ако говорим за социалната политика в кампаниите на големите кандидати, извън развитието на инфраструктурата като социална политика, това е несъществуващо измерение. На „кандидатът на традиционното ляво” Мирчев не му стигна времето и в последната от фамозните му пресконференции, една от които беше за гробищните паркове като туристическа атракция, спомена социалните програми като елемент от плановете му, за който няма да успее да говори, но можем спокойно да очакваме много. После за половин час се върна на разбити улици, тротоари и липсващи табели.

Извън конкретно зададени въпроси за най-бедните и социално изключените, на които се получаваше обичайното „Да, това е много важно. Ще се отделят от тези пари, които сега потъват в корупцията на обществените поръчки”, никой от големите кандидати в ляво или дясно не реши да превръща това в основен акцент.

Продължаваме с ключовата тема. Тонът, който задаваше настоящият кмет Йорданка Фандъкова, естествено започваше и свършваше с инфраструктурата. Няма и как – това е кръвоносната система на всеки град. Разбира се – метрото, големите кръстовища на няколко нива, градинки, площади и Женски пазар – „видимите резултати” от основния предизборен лозунг на ГЕРБ. И допълнението – „в новия мандат започваме с кварталните улици”.

Тук отново цареше единомислие. Големите мъже-кандидати, обградили крехката на вид Фандъкова, доста спореха за качеството на ремонтите, предполагаемите схеми за изпълнението на обществените поръчки, но всеки един завършваше с „разбира се, важно е да се прави метро и скоростна околовръстна магистрала, ама кварталните улици …”. „Започваме ги. Има време,” отговаря Фандъкова. Разбира се, важно е, ще се съгласим и всички ние. Ключов момент, който поражда вялост– кой каквото и да говори, ГЕРБ строи. Око да види, гуми да минат, гъз да поседне. Кратки, ясни, дълготрайно набивани, чрез превъзходна ПР работа послания – управлявахме през най-голямата икономическа криза и въпреки това постигнахме толкова много. Реално, управлението на ГЕРБ в града, в лицето на сегашния премиер, наследилата го на поста, и прилежащите им мнозинства в общинските съвети, са първите властимащи в София, които разполагат с огромните европейски средства, които стоят зад градинките и естакадите.

Основните опозиционни нападки също се въртят около инфраструктурата –вероятното раздаване на милионните обществени поръчки на малък брой фирми, приближени до властта на ГЕРБ, главният архитект Петър Диков и порочните му Подробни устройствени планове, корупцията в Общината като цяло. Проблемът – всичко това са подробности, които не оказват влияние върху нагласата на онзи средностатистически избирател, на който дискредитираната българска политика отдавна „му е ясна”. Той или няма да гласува, или ще избере „видимите резултати” пред „поредните търгаши”, за които по презумпция смята, че искат да го излъжат и да се докопат до пая.

Защо цялата тази идеология на инфраструктурата може да е смешна? По време на кампанията обиколях из мероприятия в някои от районите, които като софиянец приемам за „тегави”, иначе казано проблемни. Интервюирайки Савина Савова, кмет на район „Възраждане”, назначена от Фандъкова, а сега самостоятелен кандидат, тя ме пусна по обичайната пързалка с приоритетите ГЕРБ – „Важни бяха големите пътни артерии, сега минаваме на кварталните улички.”

Хубаво, ама в района са сегашна „Коньовица“: Зоните, ул. Пиротска и т.н. Наред с богатата етническа картина, гнезда на наркомания и битова престъпност, в която участват дружно всички – маргинализирани араби, цигани и съвсем бели и православни българи. Гледа ме Савинчето, гледа в тефтера, гледа пак мен и ми вика – „Да, да, много проблемно – полиция, камери, осветление”. Е, след 4 години кметуване това ли е? Това е. Теренната работата с изключените общности не е приоритет на голямата община и нейния бюджет, на които ратайстват районните кметове.

10660215_591039744339692_532930036968825250_n
Позната гледка от съвременна „Коньовица“
Фото: Улица „Пиротска“


В съседна „Красна поляна”, друг район на прочути етнически конфликти, работата ме срещна със Стоян Танев-Гунди, кандидат за кмет на квартала от Реформаторите. Този емоционален човек ми описа основните проблеми на района така – „Имаме три проблема – роми, роми, роми”. Някакси изобщо не се стигна до разговор за инфраструктурата. В „Красна”, кварталът на „Виетнамските общежития”, българи и цигани си се дебнат по ремонтираните от общината улици и булеварди.

Тук стигаме до една от напълно резонните и големи опозиционни тези – нуждата от децентрализация в управлението на София.

Иначе казано – разширяване на правомощията на районните кметове и възможността отделните райони пряко да разполагат с по-голям дял от приходите от местни данъци. Моделът на ГЕРБ – всичко в голямата община, тя преценява какво да прави. Резултатът – метро съфинансирано с парите на всички, хубав идеален център за всички, занемарени панелни квартали, в които живеят … почти всички. Добре де – по-голямата част от нас. Занемарени не толкова инфраструктурно, колкото социално.

Дори кандидатът на „традиоционното дясно” проф. Вили Лилков започна да говори за връщане на районните съвети, премахване на разделението на 24 части и създаване 6 или 7 по-големи зони. От БСП му се подиграваха, че е „дошъл на тяхното”.

Логично или не, хората на ГЕРБ като споменатата Савина Савова във „Възраждане”, не виждат проблем със скромната си районна власт. Те кротко си чакат приоритети от големия кмет и общинския съвет – „Кандидаствайте за пари за това, ето тук ще направим онова.”

Кучета ги яли проблемите на районите, казано и буквално. Между другото – уличните кучета на София вече не са голяма тема. Не че са изчезнали и заявките на Йорданка Фандъкова от предишни кампании са се сбъднали. Ще почакаме. Щом са казали от ГЕРБ – ще стане. Като метрото, като новооткрития Завод за преработване на боклук. Като изчезването на синтетичните наркотици … пардон, това никой не го е споменавал.

Да се върнем на нуждата от децентрализация – кандидатите много настояваха, но това не можа да се превърне в голяма тема. Тук се искаха доста усилия, защото „децентрализация” не е лесно понятие като „видими резултати” или „метро”.

Заедно с това, отново се издига инфраструктурната стена. Както директно ми заяви кметицата – „Ако има децентрализация на бюджетът – няма метро

ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ВАКУУМ

Големият проблем, или добрата новина, според избраната перспектива, е че реално нито нов кмет, нито настоящият, е способен/а да осъществи фундаментални промени в посоката управление. Промени като децентрализацията или изместването на фокусът от големите инфраструктурни проекти.

Тук трябва най-накрая да заговорим и за икономика. Столицата няма и капчица от проблемите, характерни за страната. Градът се развива все повече като аутсорсинг дестинация в сферата на IT услугите, а в периферията ще се обособяват индустриални и логистични зони. Голямата разлика между заплатите в тези постоянно развиващи се браншове, необходимостта от които се диктува от външния пазар, и тези в секторите на другите услуги, независимо дали става въпрос за търговия или медии, определя посоката на предпочитано професионално развитие на активната част от населението – искам да правя това, което се плаща добре. Ще се задълбочават все повече и социалните неравенства, в които имаме обезверени технически неграмотни срещу претенциозни добре платени в по-голяма численост. Фонът са непрекъснатите строежи. Развитие.

Още повече – европейските оперативни програми, чийто лога ни се усмихват от всяко подобрение в живота ни, в новия период на финансиране (2014-2020) предполагат колкото безвъзмездни дарения, толкова развитие на публично-частното партньорство. Ако трябва да интерпретираме чрез футболни скандирания „Държава, бизнес, все едно…

Всичко се обуславя естествено от управлението на единствения преизбран министър-председател и неговата политическа партия. Друг път, в масовото обществено съзнание, няма. Реално погледнато, Той не измисля някаква посока. Просто лавира чудесно на базата на външните обстоятелства. Вероятно и друг ще може да го прави, но посоката няма да се промени. Претенциите на активното гражданство, част тази развиваща се по-добре платена класа, могат, и ще бъдат единствено това, което властта възприема като подробности върху базата на принадлежност към големия пазар.

Този модел, който много грубо очертах, по никакъв начин не беше оспорен в рамките на предизборната кампания. Ако го наречем „неолиберален” или „про-пазарен, то единствено Михаил Мирчев на няколко пъти се опита да му се противопостави. Той изтъкна отражението му именно чрез различното отношение към „кварталите на богатите” и „кварталите на работниците” в централизираното общинско управление. По-рано през тази година Професорът, иначе наследствен партиец, заговори за „връзките с бизнеса” като основен проблем на БСП, която според него трябвало да направи „обратен завой наляво”.

Вече като кандидат от по-радикалната му реторика не беше останало почти нищо. На 9 септември,когато го интервюирах за пръв път от много, Мирчев ми каза, че виждал необходимите промени в партията. За мен още е чудно на какво основава такова наблюдение, но ми направи впечатление, че за анти-неолибералните си идеи остави едно малко ъгълче от кампанията си, докато в основата продължи да говори за тротоари и улици. Не мога да го съдя, защото не съм убеден, че има кой да го слуша или разбере.

Пък в самия край на кампанията си говорех с друг един кандидат на БСП – Румен Георгиев – който е в листата за общинския съвет, а се пробва и за кмет на Лозенец. И като жител на квартала го попитах, дали след безконтролния строителен бум в миналото, голяма част от който бе именно на офисно строителство, трябва да се позволява завземането на все още незаети терени, ако пазарът диктува нужда от още работни площи. Георгиев, който иначе много плюеше срещу застрояването, ми заяви: „Районният кмет не трябва да спира такъв процес, стига да е в рамките на закона”. Под закон вероятно имаше предвид подробните устройствени планове.

НА КАКВО МОЖЕМ ДА СЕ НАДЯВАМЕ?

По-разумно харчене и по-добро градско планиране. Ако имат достатъчно отпор в общинския съвет, който е много вероятно да е палитра от доста различни цветове, практиката за раздаване на поръчки вероятно ще стане няколко идеи по свободна.

Най-вероятно големият проблем на активистите от вси страни, главният архитект Петър Диков, преди или след нов конкурс за поста му, ще се сбогува с него. Диков, съвесем резонно, беше нарочен от всички кандидати, а действащият кмет стигна до там да ми отговори, че „кадрови проблеми ще се дискутират след изборите”. За да не правим излишни заблуди, наследникът най-вероятно ще е „негово момче/момиче”.

Въпреки това, също възможен е нов общ устройствен план и сериозна посока към екосъобразност. Можем да се надяваме, какъвто и да е победителя в изборите, след тях да чуем за нещо наречено „София – европейска зелена столица 2019”. Можем да се надяваме и на продължаване на развитието на културния облик.

Това предполага по-сериозна философия и фундаментална промяна, но всичко е възможно, когато е подкрепено от икономическо развитие. Гаранциите остават същите – централизирано управление, пренебрегване на социалните проблеми, които не могат просто да бъдат замеряни с пари, поне до момента, в който нещо не стигне до вентилатора. Най-вероятно – развитие на неравенствата.

Няма как кампанията да не е вяла. Нямаше кой да докаже съществуването на други варианти

За финал ми се ще да припомним едно постоянно повтаряно твърдение – как статуквото се подхранва с негласуване. Сега се прибавиха и аргументите, че ето видиш ли, кампанията била вяла, за да не отидем до урните, за да бутнем кмета и общинския съвет на ГЕРБ и модела им на управление.

Причината за вероятно ниската избирателна активност е, че това не е модел на ГЕРБ. Той е европейски. Ау, колко хубаво звучи.

По това време миналата година бях в Полша, където също се провеждаха местни избори… при около 30% избирателна активност, която от доста време насам не е била много по-висока. Послките градове не са спирали да се развиват, именно по тази пътека, на която сме и ние – бизнес-община-инфраструктура. Зелени са, реставрирани и прекрасни. И заедно с всичките еднакви по вид и говор офисни работници, в този разкош битуват и многото социално изключени – пияници, наркомани, проститутки … Необходимата жертва.

Тук ще оревем света „колко сме прости” и „как си заслужаваме политиците”, ако видим нещо по-ниско от 50% гласоподаватели. Повод за тревога всъщност няма.


Човек с два суичера, едни маратонки и много въжделения. Веднъж е бил в Берлин, ходил е на фестивала EXIT, на о-ви „Зелени нос” и в някои много интересни български села. Константин Мравов е колумнист в няколко онлайн издания, където пише за обществено-политическите бъгове на системата. Един от символите на култовото студентско Радио „Реакция“, редактор в българския вариант на Vice. В биографията му влизат още сп. „A-Specto“, в. „Труд“ и Радио „К2“.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Константин Мравов в Patreon!