Няколко кратки документални филма от соца са достатъчни, за да го видим отвъд клишираната двоичност, която ни залива днес. 
от Константин Мравов
Публикувана на: 23.08.2018 @ 16:10

Почти 30 години след края му говоренето за социалистическия режим у нас продължава да се случва предимно в един добре познат бинарен модел. Негово сполучливо описание се съдържа в изключително искрената статия „Стига сте говорили за комунизма“ на Димитър Панайотов. С няколко думи – от една страна са вечните защитници на режима, да ги наречем „Сиренето беше стотинки“, от другата са вечните му противници, да ги наречем „Дядо умря в Белене“. Този безкраен спор се води на различни нива – от маса пред квартален магазин, през медийни публикации и академични трудове, до парламентарната трибуна. В един момент всякакъв разум и логика, всякакви нюанси на времето отстъпват терен на вечното надвикване между най-гласовитите хора на масата, страниците и в парламента – „Сиренето беше стотинки!“ – „Не, дядо умря в Белене!“ – „Не, сиренето беше стотинки!“ до безкрай.

В този смисъл, има два позволени начина на публично говорене за отделните аспекти на живота през социализма – изцяло положителен и изцяло отрицателен. В тази вечна какафония сякаш често падат в жертва придобиването на ясно усещане за времето и даването на трезва оценка на отделните му аспекти. Харесва ми да си мисля, че по-ясна представа за нещата може да се получи от семеен фотоалбум – на снимките ще се вижда и сиренето, и че дядо го няма.

Качествени моментни снимки винаги дава добрата кинодокументалистика. Може би покрита от тоновете кинопрегледи за реколти и нови заводи, както и под известно количество забрани, такава е имало и в социалистическа България.

Чети още: Спортистите-машини, които кичеха режима с медали

В момента определени образци на късото документално кино от онова време са достъпни чрез YouTube канала „Българските филми„, зад който стоят Министерството на културата, Националния филмов център и още няколко институции. В медиите рядко подминаваме погрешните им ходове, кулминиращи в разпадащи се паметници на културата и шуробаджанашко финансиране за изкуство.

Тук отчитаме позитивната инициатива – публично достъпен архив, съдържащ пълнометражни филми, автентични рекламни клипове на курорта Слънчев бряг, непознати кадри от сватбата на Цар Борис III, свалянето на Тодор Живков, милионния митинг на СДС през 1990 и други събития от близкото минало.

Налични в канала са и няколко кратки документални филма от времето на т.нар. „зрял социализъм“, които можем да обединим в една нравопоучителна кинохроника, несъвместима с дихотомията „сирене“ – „Белене“:

Ремонт (1986):

„Ремонт“ на Любомир Давидков и Стилиян Парушев показва металургичния комбинат „Кремиковци“ като мрачна дистопия, някаква зимна приказка на безнадеждността. Можем да го възприемем и като миниатюра за целия режим – сърцати майстори си вграждат сянките в нещо, което е сбъркано в зародиш и никакви ремонти няма да предотвратят неизбежния му крах.

Като метафори с политически смисъл могат да се четат и други филми на Парушев (починал през 2012 на 90-годишна възраст), като „Голямото представление“ и „Агънцето„.

Както и в тях, така и в „Ремонт“, има нещо повече от размишления за цялостния характер на режима. Има я и драмата на отделния малък човек, съставна част на големите процеси – едновременно техен баща и тяхна рожба, галеник и жертва. Той не е нито зъл „комунист“, нито клет дисидент.

Има ги и прекрасните кадри на операторите Георги Николов и Емилия Стоева.

Глас от ефира (1987)

Камерите на Николов и Стоева ни рисуват и следващия сюжет в кратката кинохроника – този на единствения радиожурналист в Етрополе – Димитър Ненчев.

През три десетилетия от живота си, Ненчев отдадено информира и пуска музика на етрополци през радиоточките им. От него всяка къща разбира каква е била последната реч на кмета или бива призована за почистване на падналия сняг.

Драмата на Ненчев е тази на соцжурналиста – той е продължение на властта, чийто официални съобщения са основна част от програмата му, и е оставен на нейната милост. Тя е способна да му унищожи градената с години студийна кабина, за да сложи някакви два шкафа, да го замести или премахне.

Дотолкова зависими от политическата и икономическа власт са журналистите и днес. Питайте ги. Най-валиден обаче е по-конкретният проблем с отразяването на неправди в малкия град – ти не си просто глас по радиото, всички се познават. Ненчев се оплаква, че ако направи „критичен материал“ за нечии поразии, майката на този човек после ще посрещне журналиста с точилката. Днес в провинцията точилките са бухалки, а майките са най-малкия проблем.

Равен на всички (1982)

Вероятно смятате емоционалните мотивационни истории за патент на американските биографични филми и текстовете на Иво Иванов. Вижте как се е справил Атанас Киряков, разказвайки историята на Костадин Велков – човек без ръце от силистренско село, който успява да завърши и практикува право, да си пали и пуши цигарите с крак (измежду много други действия, извършвани по този начин), както и да преплува Дунава.

През последните месеци, хората с увреждания и борбата на техните родители за по-достойно съществуване навлязоха трайно в информационния поток. Филмът дава някои отговори в този контекст.

Виж още: Нормалната история на ЖП завод „София“

Човекът без ръце със сигурност е постигнал толкова много, на първо място с воля и упоритост. Не заради някаква система, която уж трябва да се грижи за „всекиму, според потребностите“ или с пари от държавата.

От друга страна, самия Велков получава немалка помощ от вече несъществуващи държавни институти и работещи в тях специалисти по физкултура и рехабилитация, които не са му стрували нищо. За да каже накрая, че някаква по-голяма организация трябва да прецененява отделно всеки човек с увреждания „какво може и колко може“, за да може да му се даде възможност да е полезен. През 2018 тази индивидуална оценка и нужния за нея институт продължават да са добри пожелания за законови промени.