Доналд Тръмп избра страна в споровете във Венецуела, където опозиционния лидер и председател на парламента Хуан Гуайдо, пое длъжността временен президент по силата на дадените му от конституцията права. По този начин той оспорва легитимността на Николас Мадуро, който се счита за законен президент на страната, след като пое властта с помощта на армията и оспорвани избори. С позицията си, Тръмп и други международни лидери формално признаха Гуайдо за президент и призовават за промяна на властта във Венецуела.

 

И все пак, макар международната подкрепа – включително на ЕС – да засили позициите на Гуайдо, включването на Тръмп няма да е от полза нито за САЩ, нито за Венецуела. Освен, че хората във Венецуела не приемат с добро око опитите на САЩ да се меси, дори да е срещу Мадуро, самият Тръмп не е добър пример, който да бъде последван. Като популист, който използва и накърнява демократичните правила срещу самата демокрация, Тръмп не е способен да поведе преход към демокрация във Венецуела. Всяка намеса, но особено неговата, ще направят нещата по-тежки.

САЩ имат дълга история на участие в бутане на режими в Южна Америка още от 19 век. Тези интервенции имат различен сценарий – понякога участва американската армия, друг път са извършвани специални операции с помощта на ЦРУ или се подкрепят вътрешни играчи, които да предизвикат криза. С назначаването на Елиът Ейбрамс като негов човек във Венецуела, администрацията на Тръмп прави мост към тази история на интервенции. По времето на президентството на Рейгън, Ейбрамс беше централна фигура в налагането на американските действия, които причиниха многобройни нарушения на човешките права в Централна Америка.

Назначаването на Ейбрамс, заедно със заплахите на Тръмп да нападне Венецуела показва, че макар да се обявява срещу идеята за „налагане на демокрация“ и военен авантюризъм, американският президент не може да устои на дългата история на интервенции на САЩ. Този рефлекс базиран на идеята, че Южна Америка е зона на влияние на Вашингтон и че армията може да „учи на демокрация“ по-малките държави, характеризира историята на отношенията между САЩ и Южна Америка. Тази първична реакция не се подчинява на доказателствата за ефектите, които причинява. Венецуела в частност е добър пример. През 2002 година, правителството на Буш с помощта на Ейбрамс подкрепя провален опит за преврат срещу тогавашния президент Уго Чавес. Скоро след това, Чавес консолидира властта си, обрисувайки се като герой в борбата срещу империализма.

Какво показва историята за възможните последици за Венецуела днес? Засега стратегията на Тръмп дава точно обратните резултати. Русия като съюзник на Венецуела поде инициативата с масова медийна кампания да заяви, че Гуайдо е узурпатор (какъвто не е според законите на Венецуела), че Мадуро е законен президент (въпреки оспорваните избори и натиска от армията върху опозицията) и че хуманитарната криза е причинена от САЩ (въпреки че главна причина е лошата политика на властите във Венецуела и ширещата се корупция, обвързана с картели). По улиците масовите протести са атакувани от полицията, което причини смъртни случаи и стотици ранени.

 

Виж още: ПАРИТЕ НА ВЕНЕЦУЕЛА ОТИВАТ В РЪЦЕТЕ НА КАРТЕЛИ, УПРАВЛЯВАНИ ОТ ГЕНЕРАЛИ

 

Съвсем възможно е кликата около Мадуро да продължи да се възползва от властта си дори при лоша развръзка за него. Това би бил възможен втори сценарий следствие на необмислени ходове отвън. В този случай, военните могат да решат да се отърват от Мадуро, но да продължат да имат силни позиции в страната, включително върху икономиката (вече има сигнали за висши военни, които се присъединяват към Гуайдо). Добър пример за подобен „преход“ е Зимбабве след Робърт Мугабе: липса на свободни избори, репресия, икономическа мизерия. Добър пример е и собствената ни история, която показва как елитът на еднопартийното управление може да остане непокътнат дори при преход към демокрация.

Третата възможност за Венецуела е конфликт. Заплахите на Тръмп за интервенция могат да предизвикат граждански конфликт. За Мадуро тези заплахи идват като благословия и възможност да укрепи позициите си сред най-твърдите си защитници и европейското ляво, което продължава да вярва, че режимът във Венецуела е пример за подражание. Мадуро вече заплаши, че е възможна гражданска война и това е именно следствие на заплахите от Вашингтон.

Има и четвърта опция, която може би ще бъде подкрепена от повечето страни. Въпреки че ЕС и голяма част от Латинска Америка оттеглиха подкрепата си за Мадуро, Мексико и Уругвай не са. По този начин, те могат да служат за създаване на място за преговори, предотвратявайки граждански конфликт и чужда интервенция.

Опитът в Централна Америка показва, че регионалните и многонационални преговори могат да спират конфликти. В средата на 1980-те, споразуменията от Ескипулас помагат да се постигне мир в Ел Салвадор, Гватемала и Никарагуа. Тези споразумения са продукт на съвместните усилия на Колумбия, Мексико, Панама и Венецуела и така прекратяват едни от най-ужасните граждански конфликти в Централна Америка. В сегашната ситуация мирно решение може да се намери само ако участват и посредници, признаващи легитимността на Мадуро.

Авторитарната същност на сегашното управление във Венецуела и военния апетит на САЩ възпират подобни решения засега. В реториката на Мадуро всички проблеми в страната са причинени от САЩ и империалистите. Русия дори разположи военна сила – наемници и два бомбардировача – във Венецуела, за да покаже пред света сериозността на ситуацията.

За Тръмп нещата стоят просто – в зависимост от личните му убеждения. Въпреки че е повлиян от Путин и е респектиран от лидера на Северна Корея и президента на Филипините, той също така умее да демонизира други авторитарни лидери защото няма изгода от тях. Освен всичко друго, за Тръмп Венецуела може да бъде нужния „външен фактор“, който да вдигне рейтингът му и да замаже вътрешните му проблеми (макар общественото мнение да показва, че апетитът към интервенции е малък).

Вътрешната нестабилност на Венецуела се превръща във възможност за съревнование с глобални последици. Екстремния десен популизъм и любителите на интервенции срещу останките от режима на Чавес и крайното ляво, които живее в 1980-те: всички тези различни играчи участват все по-активно, слагайки още по-големи барикади помежду си, докато демокрацията не присъства в реториката на нито един от тях.

 


Изображение: San Antonio Express-News

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Руслан Трад в Patreon!