От Константин МРАВОВ


През 2004г. културологът и литературовед Александър Кьосев публикува своето есе „С помощта на чук„. Това е обстоятелствено и погромно изложение на проблемите в българската постсоциалистическата литература и възможните им решения. Текстът има земетръсен, макар и ограничен във времето ефект в интелектуалните среди, прострял се до огранизиране на цели дискусии за оспорването и утвърждаването на значението му.


Аз съм Косьо и съм на 27. Помолих най-близкия си човек и още няколко приятели, чийто капацитет оценявам, да поразмишляват с мен върху текста „С помощта на чук” на Александър Кьосев от 2004г. По принцип трябваше да го сторя съвсем сам, като една от финалните задачи в бакалавърската степен на висшето ми образование.

Първото четене на „С помощта на чук” ме остави с широкоотворени зеници и онзи ентусиазъм, който човек придобива, когато някой му налее в главата неща, които отдавна е искал да чуе. Обстоятелствеността на Кьосев обаче ме лиши от собствено мнение. Направих един опит да разисквам устно в приятелско-творчески кръг някои от моментите в текста – получи се неконкретен, объркан манифест как не трябва да пишем само за себе си и приятелите ни. Може би второ четене щеше да помогне.

Не помогна. Докато минавах през текста се хващах за сламки във всеки параграф, от които да изтегля собствено съчинение. И някак си всичко трябваше да е свързано с някаква интелектуална поколенческа война в България, която вече не знам дали сам не съм си измислил. Ето един пример – „С помощта на сърп” (хахахаха) – текст, който да ожъне изкласилите потенциал, иновативно мислене и направо гениалност на връстниците ми, и да осъди затлачените черва на българските интелектуални среди, заради чийто морален запек нищо ново не може да се усвои от обществения организъм.

Българската литература може да е мъртва, но отстъпете ни възможността да я дефибрилираме, вкаменелости скапани!

Друго примерно заглавие – „С помощта на парен чук” – тук заигравката е с песента на бургаската рап група „Нокаут” – „Парен чук”. Щях да открия на света литературното значение на българската хип-хоп сцена. Справедливият финален взрив на моето студентство!

С тъга установих, че не мога да го направя нищо от това. Не притежавах нито толкова мащабни наблюдения, нито трезвата оценка за литературен или какъвто и да е пейзаж, за да изнаглея до там, че да свържа закъснелите си пориви за неосъществена поколенческа революция с реалните конструкти на Кьосев.

Нещо по-лошо – финално се убедих, че не мога реално да докажа пред себе си съществуването на житни класове потенциал и гениалност в моето поколение. И сега в момента ме обхващат едни размисли за изгубени години, изпушени и изпити по градинките революции.

Също за онзи още тлеещ, тъжен и закъснял опит, който нерешително оставихме да бъде обсебен и поведен от някогашните идеи, пориви и клишета на хора като самия Кьосев – тяхното желание да осъществят наново импотентния си бунт, към който по рождение ни бяха комформирали.

Нямам капацитета да опиша всичко това подробно, но сега си мисля, че някъде там се изгуби възможността ние да създадем от пепелта някаква литература, а въобще и цялостна неимпотентна поколенческа идентичност.

Затова по-долу има нещо друго – размисли на тези мои връстници, свързани с четенето, литературата и идеите, и опит да свържа тези размисли със собствените им персони. Във всичко, което са и мислят, едновременно откривам вече изказаната тъжна финална самооценка, но и нещо друго.

Оставам с вечната надежда, с малко помощ от моите приятели (по Бийтълс), че няма да изчакаме „да дойде детето” (по Радой Ралин), за да изрежем собствените си тумори.

2015г.


 

Стела, 25

„Според мен авторът сам си отговаря на проблема. „Накратко, стигаме до хегелианския въпрос за количеството: достатъчното количество, критичната маса, правят качество. И съответно отсъствието на едното е отсъствие и на другото.“ Това важи с пълна сила за всеки професионален аспект в България и тук проблемът е колкото нравствен, толкова и демографски. Литературата, медиите, киното са само измерения на този проблем, който е липсата на критична маса, извън едни 1000 човека – гастрольори по жълтите павета.

Освен да родя 5 деца, не знам.”

Стела има повече заложби да пише проза и журналистика  от повечето журналисти и прозаици в България. Когато разказва нещо целият й приятелски кръг я слуша, накрая всички се смеят, а после присъствалите често се мъчат да преразказват историите й с променлив успех в други компании. В един момент слушаше предимно реге, беше протестен лидер и част от най-готиното дуо радио водещи между Резово и Калафат.

Към момента не слуша реге, не протестира и не радиоводи.


photo25_27

Матю, 24:

„Всяко интелектуално семейство иска детето им да чете много книги, но няма да остави на основното училище да изгради у него вкус. И евентуално да го остави да навлезе в същата тая система от мастурбаторски повтарящи и себевъзпроизвеждащи се образци, която представлява “изкуството” у нас. Вкратце, 142-ро ОУ нямаше да ме заведе до Вонегът, а българското изкуство нямаше да ми помогне да правя изкуство, ако правя такова. Каквото аз не казвам, че правя, защото не ми харесва етикета. А етикетът не ми харесва, защото… ясно е защо…

В един изчезващ, съботен ден като този, вероятността да се излегна с Агата Кристи или Кундера е доста по-малка от това да си пусна Heroes III.

Защото едното изисква любов и внимание, изисква да вложиш, изисква да се потопиш. Другото е усложнен, шарен шахмат, който ме оставя да си почина от огромните, идиотски количества информация, които са минали през мен в хода на работната седмица. Колкото и смешно, колкото и тъжно да е… Аз съм слабо четящ, относително запознат, безсрамно млад, за да не яде по трима автори на седмица образ, който само се радва отстрани на това, че негови приятели си организират четения по баровете…

…Промяната е не Недялко Йорданов, а Борис Христов да бъде признат за класик. И Георги Господинов да не е самотна, отдалечена светулка в родната литература. И прочее почти невъзможни неща. А даже и те май не биха били достатъчни на общия фон. И все пак съм оптимистично настроен, макар да звуча като част от проблема.”

Матю се описва като „Хип-хопер, простак и интелектуалец.” Римовите му конструкции намират признание едновременно от обичайните развлечени-с-шапка-и-проблем-с-марихуаната-на-почти-30-без-работа-и-образование-от-разбити-семейства-издържани-от-майка-си-в-панелен-блок, ако си позволяваме стереотипи, фенове на рап звученето от 90-те, и странични на субкултурата хора – музиканти, писатели, поети, и по-обикновени.

Еднакво добри са текстовете му за амфетаминовата чума в София и рап интерпретациите му върху „Енеида”. Ако в околност има включен микрофон или насочена към него камера трудно седи на едно място или мълчи за повече от 5 секунди.

Извън музиката, той е доста дребен на ръст, но чрез тембъра на гласа и езика на тялото добива присъствие на титулярен център в NBA. Егото му води странен двойствен живот, който едновременно съотвества на себетитулуването му за „лирически гигант”, и честото, простичко и обикновено, смълчаване пред глупостите в ежедневието.

Въпреки приличната си популярност за България, Матю не би могъл да прави пари от рап, без да допусне артистични компромиси. Затова остроумието му се капитализира като копирайт текстове за една голяма рекламна агенция.


Митко, 23:

„…В чужбина всички големи вестници, списания, медии (на Запад) имат отдел за литература, където професионални, много добри критици, пишат откровено мнението си на достъпен език. Професионално и издържано, но достъпно…

При нас са двете крайности – от абсолютният краен и скучен критик, до десетките, даже вече стотиците блогъри, като най-известните от тях работят в издателства. Всички те са горе-долу една клика, която говори за едни и същи книги непрекъснато и хвали едни и същи неща.

В България няма критически минимум, има ПР-ски максимум и това убива качествената литература – ако един похвали нещо, всички го хвалят и обратното. Хубавото писане тук е изключение, а не стандарт, просто защото има едни автори, които са си известни, и се издават, и издават, и всички говорят само и единствено за тях

А дори да има гениални автори, ако нямат връзки и нужния маркетинг – все тая…”

Митко е горд създател, идеолог и главен редактор е на сайт за култура, изкуство и публицистика, списван доброволно от „млади хора”. Вътре има основно „ревюта” на книги и филми, а на Митко много му се иска да има повече „качествена журналистика”, но това още не се получава по собствените му критерии.

Умее да обсебва пространства с особата си, до степен, в която може да стане досаден, но също така и да преодолява с лекота скука и всякакви други мисловни препятствия. Би се оправил навсякъде в света, защото не се притеснява да заговори който и да е, за каквото и да е.

В последния си авторски текст настоява да се спре безмисленото повтаряне на про и анти мнения за соцрежима, а най-новият му план е да извади забравени радиопиеси от Златния фонд на БНР и да ги превърне в рубрика на сайта си.


 

10

Васко, 27:

„България е един океан от самиздати, в който се състезаваме кой ще издаде 200 или 300 бройки. Не защото сме бездарни, а защото реално никой не чете…

…Майната им на ценностите. Нали  това беше един от мотивите на Мартин Идън – да се изхранва с писане. Вярно, известността не беше най-важното за него, но все пак той успя да стане професионален писател. Сиреч, писател, който живее от писане. Уви, Мартин Идън не искаше да бъде „к*рва“ и затова сложи край на живота си. Но да не забравяме, че нашата цел не е да сме Мартин Идън, а да сме някакво бегло копие – неграмотник с претенции да е писател…

…Още си спомням с умиление словесния дуел, който си спретнаха Русков и Господинов на един коледен панаир. След като толкова добри автори от такъв калибър не се уважават помежду си, как да ги уважавам и аз? А на времето дори имах такъв преподавател, мир на праха му, който кръсти една енциклопедия с инициалите на малкото си и фамилно име. Сякаш темата започва и свършва с него…

Васко е един хората, които пишат в сайта на Митко. Цитатите са от последната му статия, достигнала голяма моментна четаемост, за удоволствие на Митко. В нея Васко оприличава българските писатели на по-страхливи версии на джеклондоновия Мартин Идън.

Прочете „С помощта на чук” впоследствие, оцени текста на Кьосев по достойнство, но последният не успя да провокира у Васко повече разсъждения, от тези, които вече бе споделил.

Иначе е завършил „Драматургия” в НАТФИЗ, написал е няколко пиеси и късометражни филми, пише и други неща „за удоволствие”, и работи в кол-център. Гордо пази наглото софийско копеле в себе си.

–––––––––––––––––

Стефан, 26:

„Абе, май пътят, ако има някъв, е през неспирното писане, публикуване и графоманията, барем нещо се случи. Ако не качеството, то количеството да катурне камъка по нанадолнището, по-добре отколкото да си седи на място. Та, не казвам, че така би трябвало да се случи в нормална среда, но предвид спецификата…

А и, не се чувствам капацитет, да мисля върху цялата картина, изумен съм от тоя текст и се възхищавам на автора му, никога не би ми бил по силите. На мен ми е по силите да мрънкам и да си записвам…

Времето е такова, че идеологиите се въздигат и рухват за дни. Не ни трябват идоли. Ние сме новите богове и трябва да движим живота, според нашите компаси, доколкото ни е възможно. В този смисъл, богът на нашето поколение е противоборството, бунтът, този път към всичко. Недоволството, преди хвалебствието. Заради това, може би изглежда на дребно, но не е.

Не трябва да се отчайваш, че няма кой да те прочете, разбере и т.н. Няма да има мерилото, няма да може да те постави в контекст, но ти ще съществуваш, ако си достатъчно добър, можеш да си един от островите, за които се говори в текста. А тия острови, някой ден биха могли да са полезни.”

Стефан е на 26 и преди месец спечели популярен поетичен конкурс със стихотворение за глупостта на типичното човешко бинарно разделение „ние/аз” и „другите/другия”. Пише от доста години, предвид възрастта му, но е популярен от малко, а и сред немного хора, от които всички прекарват повечето си свободно време в центъра на София.

Казва директно каквото мисли на всеки, с особено перверзно удоволствие на момичетата. И на него литературен идол му е Кърт Вонегът. По образование е антрополог. Гласът му е на Мечока Йоги.

–––––––––––––––

Наталия, 23:

“Може да се каже обаче, че интернет върна малко от престижа на писателското занимание, но с едно условие – от автора се изисква да бъде атрактивен, провокиращ, повече артист, отколкото нещо друго. Тоест, можем ли въобще да говорим за литература, или по-скоро говорим за спектакъл? И ако да, то ние явно сме свидетели на онова потребление в културата, за което говори Ги Дебор и от което сме част като общество на спектакъла.

Само че, докато гилдията, която се чувства удобно в това амплоа, твори литература най-вече за току-що докосващите се до нейното „тайнство” младежи от интернет поколението, то другата, „стара” гилдия, продължава да не намира нова публика или се върти в лигитимиращото поле на „своите хора”.

И ако съществува приемственост между „стари” и „млади”, което по начало е неправилно разграничение, то тя е в посвещението на младия автор, припознат като добър от определена литературна гилдия, в каноните на същата гилдия, в която действат определени правила за това „какво е добра и какво – лоша литература, кои са образците, кои са водещите стилове и жанрове” и така нататък. А масовият читател остава извън цялата суета на този ритуал. Всъщност, пука ли му на някого за масовия читател, ако той не успява да се причисли към някоя от тези литератури?”

Наталия е на 23, пише и изглежда отлично, но се прави, че не е така, поне докато скромните й стихове и текстове не получат признание от някъде. След ден-два пак ги мисли за посредствени. Често е много свита и искрено предпочита да се възхищава на другите, вместо на себе си.  Не се възхищава обаче на нито една литературна гилдия като такава.

В характера и/или възпитанието на Наталия е заложено никога да не остави нещо несвършено. Има навика да е празна чаша за чуждите емоции и размисли. Както всеки такъв човек, понякога прелива от радост и обич, а друг път е в отровни шипове от тъга и озлобление.

––––––––––––––––––––––––––-

 

9

Денис, 23:

„… в основата е силно засилената роля на масмедиите през последните десетилетия. Съвсем естествено е такова силно явление да довежда нещата до все по-елементарно и махленско ниво. Нали говорим за рейтинги и кликове..

…Не съм много съгласен с иронията към представите на някои за „високата мисия“ в изкуството. Разбира се, когато се прекали с нея (т.е., да е масово), наистина девалвира и е наивно, но и не съм съгласен изкуството да се приема само нихилистично и декадентски. Всеки е свободен да възприема изкуството както сметне за правилно, както и е свободен да нагърбва своето с мисия – от високоморално-просветителска до задоволяване на физиологически нужди (примерно аз често се чувствам така, когато имам нуждата да произведа нещо – няма нищо душевно и духовно, имам просто нужда; нормална и човешка. и така просто задоволявам нагона си, не създавам върховни произведения. елементарно изразяване/създаване)…

…Едно време държавата решава кого да обгрижва, днес – фондации, институти, фондове, издателства и т.н. Критериите и в двата случая са неясни и могат да се оспорват, колкото щеш. Да – казват те – ама проблем е, че в единия случай са пари на държавата, в другия са частни. Само че аз ще отговоря, че в този свят на преплетени капитали на държави, корпорации и фондации, не е ясно кое откъде е. Така че, с извинения за повърхностното ми звучене (в такова настроение съм, имам си достатъчно лични грижи, за да се тревожа за вселенски проблеми), обаче голям праз. Не се чувствам ощетен – никога и от никого, нито онеправдан…

…Не очаквах този виден протестър да критикува неолибералния пазар. И цитира марксиста Бенямин.. НО, това е било преди масовата психоза от 2013-а насам, така че явно по време на написване на текста, му е било позволено… Харесва ми и критиката му към съвременния начин на живот и противопоставянето му на предишния живот с време и нужда от четене. Готино, и това не съм очаквал. Тъпите ми жалки предразсъдъци..

… Абе това е драма на творци от всички изкуства и май винаги е било така. Защо канят не мен, ами еди кой си, не е честно, ама какво да се направи. Регламентирането на подобно нещо е обречено на неуспех и вероятно още по-големи проблеми…

…По отношение на съдържанието и внушението при старите го има патосът, романтиката, възвишеността, ако щеш. Разбира се, има безброй много изключения и откровено декадентстване (говоря и за сега, и за преди 89-та). При съвременните, патосът е заменен твърде дърварски с пълното му отсъствие (прави впечатление някак, сякаш има страх дори от най-леките му форми).

Романтика има, но под променена форма – по-скоро романтика от действителността, не някакви въображаеми или вече несъществуващи светове, състояния и моменти. И засилване на меланхолията.

Пак казвам, твърде общо и плаващо е всичко, а в идеологически план има и някаква разделителна ивица между революционното и примирението. Социалната критика и задоволството от настоящето, незаинтересоваността към социалните проблеми, дълбаенето в индивидуалистичните драми и търсения на твореца или на определена група, но не и на обществото като цяло. Това е някаква явна разлика. Социалната критика – като марксистко конкретно понятие, е заменено от друга критика, насочена към човека, обществото, държавата, естеството, духовното, но без конкретика и предлагане на начини за превъзмогването им. Страх от революционно мислене, накратко. Или революционно мислене в безопасна форма…”

Денис е на 23 и е един от най-талантливите пресфотографи в България, за което е получил признание от по-млади, по-възрастни, повече или по малко известни и авторитетни свои колеги у нас и в чужбина. Комбинира до голяма степен леви политически разбирания с откровен, хиперактивен, радикален и експериментален индивидуализъм.

Яд го е на четирите години в университета, защото си мисли, че юношеската му енергия от гимназията си е отишла някъде по това време. В момента пише дипломната си работа и кара варицела.

––––––––––––––––––––––

Всички фотографии са на автора. 

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Константин Мравов в Patreon!