Вчера прочетох интервюто в българската версия на сайта „Deutsche Welle”, озаглавено „Откога има български език?“ От този текст човек, който не е запознат с историята на българския език, би могъл да направи недвусмислен извод, че такъв съществува едва от края на XIX в., а преди това е имало само отделни диалекти. В интервюто Александър Андреев пита лингвиста Иля Златанов някои въпроси относно възникването на съвременния български книжовен език в контекста на актуалната тема за Македония. Нека да споделя, че от Иля Златанов четох наскоро една чудесна статия относно латинските думи в българския език и затова съм немалко изненадан от това, което прочетох в сегашното интервю. Учудвам се дали това са единствените въпроси, които Александър Андреев му е задал, и дали нещо не е пропуснато да бъде публикувано.

В началото се говори за разликата между език и диалект:

 „Нормирането на един език е процес, при който той се кодифицира, съставят се речници, въвежда се единен правопис, граматика, а в повечето случаи възниква и художествена литература. Предполага се, че хората стигат до съгласие да изградят един език-еталон, който всички се стремят да усвоят, макар в момента на създаването му този еталон да не е ро̀ден за никого.“ 

Докато тези думи могат да са коректни относно възникването на някои книжовни езици в последните два века, в исторически план те не отразяват напълно действителността или шарената история на възникването на много от познатите ни книжовни езици. Описаният в тези думи процес сякаш е следният: първо кодификация, после правопис, речници, граматика и чак тогава (евентуално!) художествена литература.

Нека да дадем обаче пример със старогръцкия и латинския език, които следва да са познати на всеки един по-грамотен европеец и българин: до края на IV в. пр.Хр., преди завоеванията на Александър Велики и създаването на койне („общия“ език, основан на старогръцкия атически диалект, който се говори в Европа, Азия и Африка поне до края на Античността и на който е написан оригиналът на по-голямата част от Новия завет) старогръцкият език функционира чрез няколко диалекта – атически, йонийски, дорийски, еолийски, дори чрез очевидно изкуствения Омиров език/диалект, смесица от йонийски и еолийски, на който се пише епосът чак до началото на Средновековието. На всеки диалект се създава художествена литература, като много сведения сочат, че това е ставало още в предписмената епоха, преди да се появи гръцката азбука, каквато я познаваме. „Илиада“ и „Одисея“ са записани около три века след тяхното създаване, а речници и граматики в по-съвременния смисъл на тези думи се появяват чак в Александрия, след възникването на койне и създаването на Александрийската библиотека. Сафо, Софокъл и Платон не са творели под въздействието на нормативна граматика и официален речник, а напротив, чрез художествената литература, която те са създали, те са се превърнали в еталона, от който по-късно се черпят примерите за речниците и граматиките като прочутия средновековен лексикон „Суда“ (познат ни със сведенията, които дава за българската история), изпъстрен с цитати от антични автори.

Още по-ярък е примерът с латинския език, където Цезар, Цицерон и Вергилий (първите двама в прозата, третият в поезията) оказват такова огромно влияние върху книжовния латински език през Златния век (I в. пр.Хр. – I в. сл. Хр.), че веднага след това те са приети за еталон относно това как следва да се пише на латински, както ни свидетелстват големият римски писател Плиний Стари, учителят по реторика Квинтилиан и поетът Стаций (живели в края на I в. сл. Хр.). Речниците и граматиките на латинския, които се появяват по това време и в по-голяма степен през Късната античност, са изпълнени с примери именно от тези автори. Фактически всяка латинска граматика, създавана от Средновековието насетне, се основава преди всичко върху граматиката на произведенията на Цезар и Цицерон, защото образованите римляни още в древността са възприели, че макар да имаш свой собствен стил, да пишеш на латински означава да се съобразяваш начина, по който са писали Цезар и Цицерон. Повече подробности за това могат да се прочетат в знаменитата книга „Латинският език е мъртъв! Да живее латинският!“ на професора от Мюнхенския университет Вилфрид Щро.

От изброените по-горе сфери през Античността държавните власти се намесват най-вече в правописа (доколкото са заинтересовани държавните документи, които издават, да имат унифициран вид), например с въвеждането на йонийския вариант на гръцката азбука в Атина през 403 г. пр.Хр. и безуспешните опити на император Клавдий да въведе някои нови букви в латинския в средата на I в. сл.Хр.

И така, как се осъществява нормирането на съвременния български книжовен език, откъде се вземат правописът, речникът и граматиката на езика? Можем да разберем, ако следваме отговорите на интервюто, макар че в един момент те ще ни се сторят съвсем непълни. Така Иля Златанов цитира спомените на Петко Славейков, който казва, че:

„Едничките български книги, що имахме домашни, те бяха “Софрония” и “Амартолон сотирия”. А както се знае, най-старото създание “Софрония” не е по чист български говор, а пък “Амартолон сотирия” беше на едно шопско (кратовско) наречие, такова, каквото само арнаутите халваджии приказваха по нас и ние едва ли не го наричахме арнаутско; то ми се виждаше странно някак и по славянобългарските ми тогава предубеждения аз го намирах твърде просташко и нехубаво.“

Тук веднага читателят би се запитал откъде Славейков въобще се е научил да чете и пише на български, след като не е имал такива книги. Ето какво пише той в нецитиран в интервюто откъс:

“На 1832, малък още [на пет години], са ме дали на даскала, за да не преча на мащеха си у дома, най-напред на куция даскал (Димитрий Попов Дряновчанин), първия български учител в Търново; но защото той имаше много ученици, а място нямаше, то след месец нещо съм минал при новия български даскал, Стойка абаджията. В три години и половина аз бях свършил вече курса на тогавашното черковно учение, като захванах от панакидата с ръкописни букви и срички, от аз, земля, ер – на буквар, после наустница, псалтир, светче и апостол.“

Представата, следователно, за нормиран, книжовен език у Петко Славейков (и у всички възрожденци от онова време) се е изграждала първо от славянските църковни книги, от които са се научавали на буквите въобще и са затвърждавали познанията си, тъй като едновременно с ученето си са слушали постоянно в храма текстовете, които четат. Когато навършва осем години и половина Славейков вече чете

 „…свободно каквато черковна книга ми паднеше, караха ме да уча наизуст от наустницата двете павечерки и сапсалото (ексапсалмо) или шестте молитви утренни, от светчето двата акатиста, молитвите към св. причащение и на сон грядущи, от псалтира първа и 17 катизма и аз ги учих и изучих и тъй бях стигнал на книгата на дъното според тогавашното у нас понятие за учението.“

Такъв подход в изучаването на формиращия се съвременен български книжовен език е взет и в прочутия „Рибен буквар“ на Петър Берон от 1824 г. („Други български книги бях виждал тогава у чужди – буквара на П. Берон, или “Рибний буквар”, както го тогава наричахме…“ “Рибний буквар” само прочетох веднъж и дваж от любопитното му за мене тогава съдържание…“ пише Петко Славейков в още един нецитиран в интервюто откъс от същото съчинение). Правописът на този буквар не възниква, разбира се, от някой диалект, нито е измислен от Петър Берон, а е взет от правописа на старите църковни книги, написани на старобългарски/църковнославянски, в които се използват не само по-старите форми на кирилските букви, които днес най-често срещаме по надписите на иконите, а също и ударенията, придиханията и други надредни знаци. Този правопис се среща в ранните български буквари от онова време, като с времето надредните знаци отпадат, променят се и очертанията на буквите с т.нар. граждански шрифт.

“Рибен буквар“, страница 2

“Рибен буквар“, страница 2

Нещо повече, първите текстове, с които се среща ученикът, който чете този буквар, са именно молитвите, написани на старобългарски (църковнославянски), тъй като именно тези текстове той чува постоянно у дома или в храма. Чак след като ги е научил добре, той преминава към четенето на текстове на по-съвременен език.

“Рибен буквар“, страница 27.

По-нататък в спомените си Славейков споделя какво чете като по-голям:

„…пролози, жития на светиите през годината, сочиненията на св. Ефрем Сирин, св. Йоан Лествичник, св. Димитрия Ростовски и други книги някои книги, като “Добротолюбие”, “Бароний”, “Кормчий” и някои ръкописни дамаскини от миналото столетие, все пак черковно съдържание, сказания за второ пришествие, житието на св. Мария Египтянка и други такива.“

Ето защо „българските книги“ “Софрония” и “Амартолон сотирия” се виждат на Славейков „просташки и нехубави“ – защото той си е изградил представата за книжовен и нормиран език (нека припомним отново – правопис, речник и граматика според цитираното по-горе) първо от църковните книги и затова когато трябва да чете на наречие (тоест диалект), то му се вижда „странно някак“. Именно така можем да си обясним „славянобългарските предубеждения“, тоест подготовката му по книжовния език: забележете, че той не говори за чисто „славянски“ предубеждения, а за славянобългарски – българското, не-чуждото присъства в тях.

Затова е странно твърдението на Иля Златанов в интервюто, че:

“Българският книжовен език е сравнително млад. През годините на османското владичество името „българин“ се чува рядко и българите най-често се самоопределят просто като християни. Книжовният ни език се изгражда едва към края на ХІХ век въз основа на говорите на икономически развитите селища около Стара Планина: Васил Априлов е от Габрово, Петър Берон – от Котел, Иван Богоров – от Карлово, Петко Славейков – от Търново, а Вазов – от Сопот. И най-вече сред емигрантите във Влашко, където има и свободен печат. В Браила Добри Войников основава първата театрална трупа. При липсата на установен стандарт речта на актьорите има огромно значение при изработване на нормите за правилност на езика.“

Това твърдение (макар и да съдържа верни елементи в себе си) не само не отчита всичко онова, за което пише Петко Славейков, цитирано по-горе, но не отразява и тезите на някои от българските книжовници от онова време. Докато в Лайпциг Иван Богоров издава „Български орел“, по същото време (1847 г.) Иван Момчилов (от Елена), който е един от първите българи, завършили Московския университет, филолог с голям принос за развитието на българския език, автор на българска граматика и други пособия, пише следното в своята „Писменница на славянския език“:

„А що ся касае до книжнината ни, мисля, сякий да е съгласен, чи нашия язик може ся обработи и подведе под основни правила, само от изследованието на матерния му, и найповеч в първия период на историята му. Защото, ако тръгними от сегашното му състояние, като въз някоя река от нейното устие, и възлезими до самия извор, ще видими и ще найдеми там природните звукове ня сякий днешний Българин. Там ще найдеми да извира от майчината ни цица – ръкописите – пречистото и несмесено от други звукови млеко, с което за чудо ся е питал до днес нашия язик, и което, тъй да кажа, всирилося и е остало в него като сирище.“

Иван Момчилов – „Писменница на славянския език“ (стр. VI-VII).

Ръкописите са майчината ни цица. Смятам, че красноречивата метафора на Иван Момчилов идва да ни напомни, че не само диалектите са били изворът за съвременния български книжовен език и че опростената схема „кодификация – правопис, речници, граматика – художествена литература” не води до цялостно разбиране на езиковите феномени в техните исторически проявления. Оставям на по-добре запознатите да изяснят връзката и с македонската тема, която, все пак, е поводът за това интервю.

Хареса ли ви тази статия? Подкрепете Димитър Драгнев в Patreon!