Ще свърши ли лутането из Брекзит-ориите?

Мост в Мидълзбро Фото: Flickr
Две години след Брекзит, доколко журналистите осмислиха провинциална Англия след политическото й предателство? 
Ангъс Харисън за VICE (със съкращения)

Превод: Стела Михайлова, Константин Мравов

Публикувано на: 22.06.2018 @ 14:14

(подзаглавието е на Клин/Клин)

Откакто британците гласуваха Брекзит, мегаполисните балони – градските центрове, изцяло различни от граничещите с тях територии – се опитват да проумеят позицията на останалата част от държавата. Лондончани ги възприемат като странни земи, които ги обкръжават и заговорничат срещу тях – рушащите се миньорски градчета, изведените от експлоатация корабостроителници и гигантските жилищни блокове.

Това е всъщност истинската Великобритания – тази на честните шофьори, блуждаещите бултериери и неонови прозорчета за всевъзможни услуги; разпадащите се имоти и празни кръчми, някога изпълнени с живот; обърканите безработни бачкатори от заводите, читателите на „Сън“ (б.р. – може би най-известният британски „жълт“ вестник), бившите гласоподаватели на лейбъристите. Земята, в която отеква само спомен от отминали времена.

Разбирането на този объркан пейзаж през последните няколко години роди нов репортерски жанр – меланхолични и сиви картини от новата политическа фронтова линия, и интервюта с пенсионери, които вече не знаят имената на съседите си.

И изглежда, в навечерието на втората годишнина от гласуването за Брекзит (б.р. – 23 юни 2016 г.), тези сцени сякаш все още не са омръзнали. По BBC Радио 4 започна „Голямото британско автобусно приключение” на Уил Селф.

Обявено като „обиколка от 1000 километра в Обединеното кралство с автобус, изследвайки градската и провинциалната британска идентичност в период на промяна” и описващо лутащата се и разкъсана национална психика.

Увлечението по „обикновените хора“ не е нещо ново, но Брекзит и преекспонираната пропаст между градовете и провинцията доведоха до бум на този тип журналистика.

Телевизионното предаване Newsnight направи почти същото с жителите на улица в Мидълзбъро – коктейлът от разбит, мокър асфалт и прибързано изговорени политически възгледи е неустоим за ефира.

VICE, трябва да се признае, изигра своята роля в бума по темата, тъй като още през 2015 г. публикувахме поредицата репортажи „UKIP Country“ (б.р. „Териториите на UKIP“ – най-голямата крайнодясна и евроскептична партия във Великобритания). След референдума VICE News пуснаха материал, озаглавен „Защо Северна Англия иска да напусне Европейския съюз? “

Към днешна дата турът из „Повредената Великобритания“ се води от Джон Харис и поредицата му ”Навсякъде освен Уестминстър” (,Anywhere but Westminster’), която прави за „Гардиън“ от 2010 г. насам, но с особена релевантност през последните две години. Неговите видеа са разнообразни – много от тях предлагат потресаващи картини от места, които, в голяма степен, не са на вниманието на медиите и дават глас на хора, които никой не иска да слуша.

Но в същността си, видеата разчитат на един и същ стил – появяваш се на определено място, задаваш въпроси, получаваш тъжни отговори, даваш акъл и се прибираш вкъщи. Нищо повече.

Форматът е популярен и в САЩ, на които избирането на Доналд Тръмп донесе собствен „Брекзит“ момент – възможност за журналистите да изследват изоставените райони (избрали настоящия президент). Като този профил на един бял националист – заварчик от Охайо. Нарисувана с размах картина на възхода на популисткото дясно в провинциална Америка.

Контрастно на този стил, за своето “Голямо британско автобусно приключение” Уил Селф се старае да следва традицията на Даниел Дефо, Уилям Кобет (“Пътешествие из провинцията на Англия – 1830 г.) и други писатели, които изследват нацията, докато пътуват нагоре-надолу из страната.

Определяйки себе си като странстващ наблюдател, Селф гледа на градското изследване като на благородна кауза. Благородството той налага върху героите, които среща при пътуванията си. Неговото очарование от работническата класа достига почти до обожествяване в романа му от 2005 г. „Книгата на Дейв“, в който думите на фанатичен шофьор на такси стават основата на бъдеща цивилизация. Това е неговият груб романтизъм, който го довежда до този проект, тъй като се стреми да „улови невидимия живот на Великобритания“.

Уличен пейзаж от гр. Стоук Фото: Flickr
Уличен пейзаж от гр. Стоук Фото: Flickr

Допреди тази поредица обаче, неговите наблюдения са, до голяма степен, ограничени до Лондон, в личната му колонка „Психо-география“ на в. „Independent“. В пост-Брекзит света на Селф му се налага да стигне по-далеч, и да замени скъпите разходки в столицата за запотените прозорци на обществената железница. В първия епизод пътува до Плимут, където се среща с жителите на Девънпорт. Това е наскоро реновирана област, която местната общност вече не може да познае. Някога военен град, пълен с търговски центрове, пръщящ от пъбове и глъчка, сега мълчалив … Вече знаете картинката.

Подтекстът на тези репортажи е търсенето на културната автентичност, загубена в бляскавите градове. Тези срещи успяват едновременно да романтизират и да покровителстват своите субекти.

От една страна, възхищавайки се на тяхната честност, от друга – съжалявайки ги за бедността им. От решаващо значение обаче е, че материалът рядко ни разкрива нещо отвъд факта, че има хора в областта Мидлендсили и че собственикът на кръчма в Скегнес мисли да гласува за Консервативната партия. Да пишеш и снимаш за излизането от Лондон, сякаш това само по себе си е постижение, е провал в  зародиш. Съществуването на Уигън не е новина и представянето му като такава единствено разширява пропастта „столица-провинция“.

И рикошета вече се усети. “Гардиън” наскоро направи поредица, озаглавена „Произведено в Стоук-он-Трент“ (‘Made in Stoke-on-Trent’), провокирана от жителите на Стоук. Те са недоволни как техният град беше представен от вестника по време на изборите през 2017 г. Всеки материал от поредицата се задълбочава в истински истории, някои от които са отличителни за града.  Интервютата са значително по-дълги от обичайните 40-секундни анкети. Резултатът е смислен и проницателен портрет на мястото.

Това ни показва, че както говорим за децентрализирана власт, така трябва да децентрализираме и разказването на истории. Отчасти това означава, хора от места, различни от Лондон да разказват историите (без да ги караш да се местят в Лондон, където единственият регионален поглед, който могат да предложат, е този на различните английски акценти)

Британски рибари Фото: Flickr

В сравнение с Америка, която има влиятелни вестници в различни щати и градове, както е и в много европейски държави, във Великобритания медиите са подчертано концентрирани (б.р. – в столицата. Какъвто е и случаят в по-малката България). Бързото изчезване на местни вестници, много от които се изкупуват от конгломерати и се превърщат в жълти сайтове, допълнително подсилва процеса.

Отвъд него, трябва да се разказват регионални истории, които са свободни от предварително подредени и напарфюмирани разкази; истории, които не могат да бъдат заснети в един ден, направо от влака или автобуса.

Островът се нуждае от журналисти, които се ръководят от интервюираните хора, а не просто от контролни клишета, които трябва да бъдат събрани – „твърде много имигранти“, „тук преди беше пълно с хора“, „какъв е смисълът в гласуването?“

Нуждаем се от истории, които са истински, уникални за мястото на техния произход. В правилната посока сочат проекти като Bureau Local, организация с нестопанска цел, която предоставя на местните репортери средства, за да разказват истории и да държат сметка на властта.

Трябва да се признае на Уил Селф, че обърна внимание на тектоничният разлом, който съществуваше между столицата и останалата територия на Острова, още четири години преди Брекзит. Не това се случва в новата му поредица. Още преди петата минута на първия епизод той вече описва изоставени коли и стари жени в инвалидни колички, които вижда от прозореца на автобуса. Не след дълго е в къща за гости и вече говори за „празния“ център на градчето, докато под думите му кънтят драматични акорди на пиано.

Уличен пейзаж от гр. Стоук Фото: Flickr
Уличен пейзаж от гр. Стоук Фото: Flickr

Изследвайки идентичността в епоха на промени, трябва да отделим време и да определим какво е новото лице на Великобритания – работа, за която трябва да спрем да изпращаме лондонски журналисти на еднодневни екскурзии.

Tози тескт не твърди, че трябва да си от определено място, за да пишеш за него. Добрата журналистика често, ако не винаги, се възползва от широката перспектива и от погледа отгоре, идващ от факта, че не си местен. Има място и за странстващите наблюдатели – пътуващи и пишещи, разискващи асфалта. Но трябва да спрем да натоварваме тези хора с „разкриването британската идентичност“, „разбирането на истинската Англия“ и всякакви други дълбоки политически цели.

Ако искаме да разберем какво наистина се случва, трябва да направим повече от това  просто да минем пътьом през някакво място.

Участвай в създаването на първата българска медия с "отворен код" и стани част от интерактивната ни редакция. Подкрепяйки проекта, вие ставате един от колективните собственици на медията и ще научавате всички важни новини около създаването на Клин/Клин.

ВЛЕЗ В РЕДАКЦИЯТА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *