От Елена КАЛЕЩИНО
Превод: Боряна АНГЕЛОВА-ИГОВА
Увод: Константин МРАВОВ

Публикувана на: 14.01.2017 @ 12:21

В началото на тази седмица на 91 години почина полският социолог Зигмунт Бауман, когото и преди смъртта му можехте да чуете да бъде наричан

„един от големите умове на своето време“. 

Подобни квалификации няма как да бъдат напълно обективни и приети от всички (особено от хората, които научават името от траурните информации в новинарските емисии), но е неоспоримо, че разсъжденията на Бауман, усетил от първа ръка много от превратностите на бурния ХХ век, са фундамент в проблематизирането на глобализацията и анализирането на „развода между политиката и властта“.

Подготвихме превод на негово интервю от края на юли м.г., за което първичният информационен повод е решението на мнозинството британци страната им да излезе от ЕС. Както може да се очаква, Бауман не остава на повърхността на политикантстването, а свързва причините за британския вот с някои от собствените си разсъждения. В своеобразния му анализ не са подминати причините и ефектът от завръщането на национализма в ЕС и мястото в пейзажа на „другия“ – мигрантът.

Интервюто на Елена Калещино е за бразилския седмичник „Valor“. Текстът е превод на препечатката в английската версия на полския прогресивен сайт „Krytyka Politiczna„. Поставеното заглавие е на Клин/Клин. Полското такова е

„Бауман: Историята се повтаря. Връщаме се към малките, племенни държави.“ 

Как си обяснявате победата на Брекзит? Какво трябва да направи Европа, за да избегне загубата на други страни-членки?

Зигмунт Бауман: Ще започна от втория ви подвъпрос: да се надяваме, че приключението Брекзит и това, което причини (дотук) на Великобритания, (може би) по най-добрия възможен начин отрезвява онези и без това отровени поддръжници на племенния „Евроскептицизъм“ в другите държави-членки на ЕС.

Сега, по отношение на първия ви основен въпрос за милионите изоставени британци или за страхуващите се да не бъдат изоставени без предупреждение; за жертвите на неуправляемите пазари на труда, резултат от оставените без надзор финансови механизми и последвалото неравенство; за бързо топящите се редици на облагодетелстваните от наследството на Роналд Рейгън/Маргарет Тачър и скоростно увеличаващия се брой губещи от тяхната политика; за сгромолясалата се средна класа, която се тресе от страх, неспособна и несигурна в себе си – т.нар. „прекариат“. За тях британският референдум беше рядка, почти уникална възможност да изразят дълго  натрупвания,  набъбващ, отприщващ се гняв срещу целия естаблишмент, срещу системата, известна с неспособността да изпълни обещанията си. При едни нормални парламентарни избори тази възможност е пренебрежимо малка. Волю-неволю отхвърлят едната партия, част от естаблишмента, като избират друга, която някак си ги е убедила, но също е част от този естаблишмент и е склонна да направи много малко, за да го промени.

На референдума всички основни партии на естаблишмента бяха на една страна, така че гласоподавателите да могат да изразят наведнъж отвращението, възмущението и недоверието си към него:  към „реда (или по-скоро към безредието) на нещата“.

Големият въпрос е дали използването на тази възможност, ще донесе на протестиращите срещу естаблишмента повече от единичен отклик на гнева им. Това, което всъщност потиска и притеснява гласувалите за излизане от ЕС, беше грубо отклонено и заменено от организаторите на референдума, които се концентрираха върху Европейския съюз – институцията, която въпреки провалите и грешните си действия, служи като щит на истинските виновници за всички тези проблеми и напрежения, които гневят и плашат протестиращите.  Истинските виновници са финансовите и инвестиционните компании (заедно с престъпността, тероризма, търговията с оръжие, трафика на наркотици), които вече са мултинационални и еманципирани от местната „суверенна“ власт.

Всички или поне повечето несправедливости и закононарушения, които карат протестиращите да протестират, са резултат от конфронтацията между силите, освободени от ефективен политически контрол, и самата политика, страдаща от постоянна липса на власт. Взетото решение на референдума няма да постигне друго, освен да изостри конфликта, като по този начин улесни работата на неконтролируемите сили и затрудни по-нататъшните възможности на политиката да ги контролира.

Скок на престъпленията от омраза, финансова криза, вътрешна криза при Консерваторите и Лейбъристите… Загуби ли правителството?

Ние сме в самото начало на (както биха казали американците) „нова игра“, която нито принудените, нито доброволните участници знаят как се играе и имат представа от правилата (ако въобще има такива и те са свързани). Това, което може да се каже със сигурност е, че всички сили на британския естаблишмънт са впрегнати в собственото му дискредитиране. Много от гласувалите за излизане от ЕС вече осъзнават грешката си и дълбоко съжаляват за стореното. Над 4 милиона британци подписаха петиция за втори референдум. Не мога да кажа със сигурност дали такъв ще има, но гарантирам, че политическият елит, който така необмислено (по вътрешнопартийни причини) създаде грешна представа у народа (уви, осъзната със закъснение) и го изпрати към урните, сега преосмисля нещата.

Ще се върнат ли за известно време границите и национализма в Европа? Какво мислите за този „нов ред“?

„Ако държавите се превърнат в огромни квартали, то кварталите ще се превърнат в малки държави. Жителите им ще се организират, за да защитават местните си политики и култура от чужденците. Исторически погледнато, общностите стават затворени и ограничени … когато държавата е отворена“.

Така преди трийсет години Майкъл Уолзър [1], в следствие на  натрупания си опит, предвеща повторение на миналото в бъдеще. Това бъдеще стана настояще и диагнозата му се потвърди.

С любезното съдействие на глобализацията и последвалия развод между властта и политиката, държавите се превръщат в нищо повече от квартали, разделени от смътно очертани, порести и неуспешно укрепени граници. Обществата на миналото, които се очакваше да последват останалите pouvoirs intermédiaries към бунището на историята, водят борба да изиграят ролята на „малки държави“. Те използват това, което е останало от  квази-местните политики и ревниво пазеното изключително право върху разделението на „ние“ и „те“. „Напред“ към „малките държави“, което се свежда до назад към „племената“.

На територия, населена от племена, враждуващите страни се отбягват и упорито се въздържат от опити да убеждават, да мисионерстват, да опитват да променят другия. Малоценността на който и да било член на чуждо племе е предопределена – вечна и неизлечима; тя е пречка или най-малкото е разглеждана и третирана като такава. Малоценността на другото племе е стигма, която не може да се заличи и е непоправима, не подлежи на опити за реабилитиране. След като веднъж разделението между „нас“ и „тях“ е извършено по тези правила, целта на всеки контакт между противопоставените страни не е смекчаване на разделението, а събиране/сътворяване на още доказателства, че подобно смекчаване противоречи на логиката и даже не подлежи на разискване. За да не си създават главоболия, членовете на различните племена се отнасят едни към други според превъзходството/малоценността си и вместо да разговарят се подминават.

Разпада ли се редът наложен от САЩ и съюзниците им след 1945 г.?

“Редът“ след 1945 г. безвъзвратно се разпадна след падането на Берлинската стена. Оттогава насам САЩ на няколко пъти се опита да го замени с pax americana. Провалиха се ужасно. В момента всички живеем в многополюсен свят, в който не е е обзоримо някой да успее да въдвори какъвто и да е „ред“.

Както казва Улрих Бек, един от най-великите мислители на миналия век, изключителен заради умението си да вниква в същината на нещата, които го заобикалят, ние вече живеем в космополитно състояние, но нямаме космополитно съзнание (тук аз бих добавил нямаме и институции, които да се справят с това космополитно състояние).

Европа се провали в политиката си по приемането на бежанците. Това е една от причините британците да гласуват за напускане на ЕС и за политическото неразбирателство между г-жа Меркел и г-н Оланд. Какво може да направи, за да се постигне баланс между моралните задължения и политическите средства?

В малката ми книга „Чужденците на вратата ни“ (“Strangers at our door”), която излезе преди няколко седмици, написах, че имаме „универсални и екстемпорални проблеми с „чужденците“ сред нас“. Те се появяват по всяко време, с по-голяма или по-малка интензивност, обхващат почти всички сектори на нашия живот и водят до почти едни и същи мерки.

Гъсто населените градски райони неизбежно генерират противоречивите импулси на „mixophilia“ (привличане към пъстрото, хетерономно обкръжение, предвещаващо непознати преживявания, обещаващи удоволствия, приключения и открития), или към  „mixophobia“ (страх от непредсказуемото, неизвестното, от действителност която е отблъскваща и неконтролируема).

Първият вид е полезен и задвижва градския живот, при втория е обратното. Миксофобията е най-голямата отрова за града, особено за непревилигированите, които за разлика от богатите, нямат възможност да си купят отделяне в „общности от затворен тип“ и не могат да се опазят  от претъпканите и шумни градски улици и тълпи. Те нямат възможността да се застраховат срещу капаните и засадите на градовете, срещу често недружелюбната и злонамерена градска среда, на която са обречени до края на живота си.  Алберто Нердели писа в „The Guardian“, че „40% от европейците смятат бежанците за най-сериозния проблем, стоящ пред ЕС. Само преди една година по-малко от 25% мислеха така. Половината от британците посочват миграцията като проблем за страната“.

Четете още: Копи/Пейст: Алтернативна история на падането на Берлинската стена

Човешки, твърде човешки, е навикът ни да наказваме вестоносеца, заради посланието, което ни носи от онези озадачаващи, неразгадаеми, плашещи глобални сили, които (основателно) подозираме, че са отговорни за мъчителното и унизително чувство на екзистенциална несигурност, което разрушава и смачква доверието между нас, разпердушинва амбициите, мечтите и плановете ни за живота. Но докато не можем да направим почти нищо, за да се противопоставим на силите на глобализацията, можем да излеем гнева си върху вестоносеца – чужденец. Това, разбира се, няма да ни доближи до изкореняване на проблема, но може временно да облекчи чувството на унижение, което изпитваме от нашата безпомощност и неспособност да се противопоставим на собствената ни оковаваща несигурност.

Тази изкривена логика, нагласата, която генерира и емоциите, на които позволява да се развихрят, осигуряват богата паша на много политически събирачи на вот. Това е възможност, която нарастващ брой политици не биха изпуснали. Изкушението да се капитализира напрежението от влизането на голям брой чужденци и страха, че то ще доведе до допълнително намаляване на доходите, липса на увеличение на заплатите и удължаване на опашките за оскъдните работни места, трудно се преодолява от който и да е политик на държавна служба или стремящ се към такава.

[1]          Spheres of Justice: A Defence of Pluralism and Equality, Basic Books 1983, p.38.