от Хънтър ТОМПСЪН
Превод, интро, аутро: Константин МРАВОВ

Новата ни рубрика Копи/Пейст има за цел да събере на едно място трудно откриваеми, добре забравени, тотално игнорирани и/или непревеждани на български примери за отлична (по наше мнение) журналистика. 

За пилотен текст избрахме есето/фийчъра на Хънтър С. Томпсън, посветено на финалните акорди от живота на „най-известния американски писател“ – Ърнест Хемингуей. 

Около година след идването на власт на Кастро в Куба, без никакъв излишен шум, „Папа“ се изнася от карибското си убежище, за да потърси последен пристан на неочаквано място – малкото градче Кечъм, щата Айдахо. Минава още една година преди „старият, болен и сбъркан“ Хемингуей сам да прекрати живота си по може би най-очаквания начин – посредством огнестрелно оръжие. 

Три години по-късно, през 1964г., странстващият кореспондент на „Нешънъл Обзървър“ Томпсън посещава Кечъм, за да даде своя финален отговор на въпроса защо един от големите му кумири е решил да свърши там. По това време „добрият доктор“ е все още само беден млад фрийлансър с прогресивно развиващ се алкохолизъм. Месеци го делят от голямата слава, добита чрез „Ангелите на ада“, а след още няколко години дава на света вече доразвитата „гонзо журналистика“ и емблематичната „Страх и омраза в Лас Вегас“. 

Зараждащото се „гонзо“ не може да се усети толкова в самия текст от Кечъм, колкото от малък фрагмент от историята зад него. Томпсън до такава степен изживява самата статия, че решава да открадне чифтa рога от лос, висящ над входната врата на вече празната къща на Хемингуей. 

През 2005г., вече също изживяващ тежките последствия от алкохола и наркотиците, също стар, болен и объркан, Хънтър Томспън прекратява живота си… С огнестрелно оръжие, пред пишещата машина, в собственото му извънградско убежище в Колорадо.

През 2016г. втората съпруга на Томпсън върна рогата на наследниците на Хемингуей.

Приятно четене! 

КЕЧЪМ, АЙДАХО. „Бедният старец. Вечерно време се разхождаше по пътя. Беше толкова крехък, слаб и изглеждаше толкова стар, че те хващаше неудобство като го видиш. Притеснявах се да не го блъсне кола и че това ще е ужасен начин да си отиде. Изкушавах се да му кажа да внимава и щях да го направя, ако ставаше въпрос за някой друг. С Хемингуей обаче беше различно.“

Съседът повдигна рамене и хвърли поглед на празната къща на Ърнест Хемингуей – комфортно изглеждаща хижа, с чифт огромни рога от лос над входната врата. Построена е на хълм над река Биг Ууд, срещуположно на подножието на планините Соутуут.

hemingway-grave-1

Гробът на Хемингуей в Кечъм, Айдахо, обичайно отрупан с част от любимите му напитки. Снимка: Esquire

На около миля разстояние, в малко гробище на северния край на града се намира простичкият гроб на Хемингуей, разположен в следобедната сянка на връх Болди и ски склоновете на Сън Вали.

Отвъд Болди са пасищата на националния парк Ууд Ривър, където хиляди овце преживят през лятото, под грижите на овчари-баски от Пиринеите. През цялата зима гробът е покрит с дълбок сняг, но през лятото туристите се появяват и се снимат един друг до плочата. Миналата година възникна проблем, тъй като много хора си загребвали от пръстта за сувенир.

Когато информацията за смъртта му влезе в заглавията през 1961г. много хора като мен бяха изненадани не толкова от самоубийството, колкото от местоположението, с което започваха кореспонденциите – Кечъм, щата Айдахо. Как така е живял там? Кога си е тръгнал от Куба, където повечето хора си мислеха, че работи, притиснат от последния си краен срок, по дългообещавания Голям Роман?

Вестниците така и не отговориха на тези въпроси, поне не и за мен. Поради това, с чувство на огромно и непремиримо любопитство, миналата седмица поех по дългия и запуснат път към Кечъм. Прекосих височината между долините на реките Меджик и Ууд, минах през Шошоун, Белвю и Хейли, родният град на Езра Паунд, после покрай Магазинът на Джак на Магистрала 93 и право в Кечъм, с население 783 души.

Всеки, който се смята за писател или сериозен читател, няма как да не се почуди коя точно характеристика на това малко селце в пустошта на Айдахо е докоснала значима струна в душата на най-известния американски писател. Периодичните му посещения започват през 1938г., а през 1960г. най-накрая си купува къща в покрайнините на градчето, която неслучайно е на 10 минути с кола от Сън Вали. Курортът до такава степен е част от Кечъм, че на практика са едно и също нещо.

Отговорите (на въпроса в заглавието – бел.пр.) могат да разкрият много. От една страна те са ключови за същността на Хемингуей, а от друга ни насочват към дилема, която често го е тормозила, включително в книгите му. „Нямаме големи писатели“, обяснява той на австриеца в „Зелените хълмове на Африка“. „Нещо се случва с добрите ни писатели, когато достигнат определена възраст. Разбирате ли, превръщаме писателите си в нещо много странно… По много начини ги унищожаваме.“ Самият Хемингуей така и не откри по какъв начин той бива „унищожен“ и поради това не разбра и как да го избегне.

Въпреки това, той беше наясно, че нещо не е наред, както с него, така и с писането му. Само след няколко дни в Кечъм придобиваш впечатлението, че е дошъл тук именно поради тази причина. Именно тук, в годините преди и след Втората световна война, той е идвал да ловува, да кара ски и да вдига гюрултия в местните локали с Гари Купър, Робърт Тейлър и всякакви други знаменистости, които посещаваха Сън Вали, докато курортът все още грееше силно на небосклона от разклонения за „кафе обществото“ (от англ. – cafe society – название на обществото на филмовите знаменитости през 40-те и 50-те години на ХХв. – период известен като „Златната ера“ на Холивуд – бел.прев.).

Това бяха „добрите години“ и Хемингуей така и не превъзмогна факта, че те са свършили. Той идва тук с третата си съпруга през 1947г., но после се установява в Куба и минават 12 години, преди да се върне отново. Вече е различен, има още една различна жена до себе си, Мери, и различни разбирания за света, който някога е могъл „да вижда ясно и в цялост“. (цитатът е от „Смърт след пладне“ – бел. прев.)

Кечъм вероятно е единственото място в света, което не се е променило радикално от добрите години насам. Европа е напълно трансформирана, в Африка стартираха драстични катаклизми, а накрая дори и Куба сякаш изригна като вулкан около него. Просветителите на Кастро започнаха да учат хората, че „Господин Уей“ ги е експлоатирал, а на стари години същият не искаше да живее с повече насочена към него враждебност от необходимото.

Залез над вр. Болди. Снимка: John Nefastis Лиценз: CC BY-NC-ND 2.0

Залез над вр. Болди. Снимка: John Nefastis Лиценз: CC BY-NC-ND 2.0

Само Кечъм изглежда непроменен и тук той решава да задълбае. Но всъщност разлики има. Сън Вали вече не е блестящо, пълно със знаменитости място за зимен отдих на богатите и известните, а поредният хубав ски курорт, в едно изпълнено с конкуренция първенство.  „Хората тук бяха свикнали с него“, казва Чък Аткинсън, притежател на мотел в Кечъм. „Те не го закачаха и той беше благодарен за това. Любимото му време беше есента. Слизаше до Шошоун на лов за фазани или до реката за патици. Беше отличен стрелец, дори в края, когато вече беше болен.“

Хемингуей не е имал много приятели в Кечъм. Чък Аткинсън е един от тях и когато една сутрин се видяхме в къщата му, построена на хълм, с изглед към града, той тъкмо беше получил копие от „Безкраен празник“. „Мери ми го изпрати от Ню Йорк“, обясни ми той. „Прочетох една част след закуска. Добра е. Звучи повече като него, в сравнение с други (негови) неща.“

Друг приятел е Тейлър Уилямс-Мечата стъпка. Той е гид-ветеран, умира миналата година и е погребан в близост до човека, подарил му оригиналния ръкопис на „За кого бие камбаната“. Мечата стъпка е човекът, който води Хемингуей в планината за лосове, мечки, антилопи и овце, докато „Папа“ все още ловува за месо.

Без да е изненада, Хемингуей създава множество приятелства след смъртта си. „Пишете статия за Кечъм“, попита ме един барман. „Защо не говорите с някой от всичките хора, познавали Хемингуей? Понякога имам чувството, че аз съм единственият човек в града, който не го е познавал“.

Странстващият пиянист Чарли Мейсън е един от малкото хора, прекарали много време с писателя, най-вече слушайки, защото „когато Ърни обърнеше няколко питиета можеше с часове да разказва всякакви истории. Беше по-добро от това да четеш книгите му.“

Срещнах Мейсън в клуб „Соутуут“ на главната улица, когато дойде да си поръча кафе от бара. В последно време не пие и хората, които го познават, казват, че изглежда 10 години по-млад. Докато говореше, имах странното чувство, че е някакво творение а Хемигуей, избягало от някой от ранните му разкази.

„Беше голям пияница“, през хилеж ми каза Мейсън. „Помня как преди няколко години в Трамвая (друг местен локал – бел.авт) беше с двама кубинци. Единият беше огромен негър, трафикант на оръжие, познат му от Гражданската война в Испания. Другият беше деликатен дребосък, неврохирург от Хавана с ръце на музикант. Това беше тридневен запой. Бяха поркани на вино през цялото време и мелеха високо на испански като революционери. Единият следобед, когато бях там, Хемингуей свали покривката на масата. После той и големият се редуваха да карат малкия доктор да се прави на бик. Размахваха и тресяха покривката. Беше ебати гледката.“

В друга вечер, този път в Сън Вали, Мейсън си взел почивка от свиренето и седнал за малко на масата на Хемингуей. В течение на разговора Мейсън го попитал „какво го е накарало да се оттегли от литературния живот, а в този смисъл и от всичко креативно“. “

„Ами, има само едно нещо, благодарение на което оцелявам“, казал Хемингуей. „Това е силата на убежденията и знанието какво да оставиш настрана“. Той е казвал същото нещо и преди, но дали в зимата на живота си е продължавал да вярва в него е друг въпрос. Има достатъчно доказателства, че невинаги е бил сигурен какво да остави настрана, и много малко доказателства, че силата на убежденията  му е оцеляла след войната.

За който и да е писател е много трудно да запази тази сила, особено след като веднъж е осмислил съществуването й. Фицджералд се разпадна, след като светът спря да танцува на музиката му; убежденията на Фолкнър се разклатиха, когато той се оказа изправен пред Негрите на 20-ти век, вместо пред чернокожите символи от книгите му; когато Дос Пасос се опита да промени убежденията си, той загуби цялата си сила.

14610708_10208524216566126_1755866326_n

Автор: Калина Парис Матеева

Днес имаме Мейлър, Джоунс и Стайрън – трима потенциално велики писатели, смачкани от криза на убежденията. Тя е донесена, както при Хемингуей, от кофти природата на света, която не остава непроменена достатъчно дълго, за да го видят ясно в неговата цялост.

Това не е криза само на писателите, но те са най-видимите жертви заради предполагаемата функция на изкуството да внася ред в хаоса. Това е трудноизпълнима поръчка във времена, в които хаосът е неподвижен, а се превръща в свръхчовешка задача, когато хаосът се умножава.

Хемингуей не беше човек на политиката. Него не го интересуваха движения. В литературата си той се занимаваше с натиска на обстоятелствата върху индивидуалностите, в свят изглеждащ много по-прост преди Втората световна война, отколкото след нея. С право или не, не него му се нравеха големи и прости (но не и лесни) концепции, съдържащи черно и бяло. Той не се чувстваше комфортно в разнообразието от сиви отенъци, които изглежда ще са вълната на бъдещето.

Това не е вълната на Хемингуей и накрая той се връща в Кечъм, без да престава да се чуди, както си спомня Мейсън, защо не е бил убит още преди години, заобиколен от опасности в някоя друга част на земното кълбо. Поне тук има планини и хубава река под къщата си, може да живее сред недодялани, аполитични хора и да се среща, когато реши, с някои от известните си приятели, които все още идват до Сън Вали. Може да седне в „Трамвая“, „Алпин“ или „Соутуут“ и да разговоря с хора, които имат същото усещане за живота като него, макар и да не могат да го артикулират толкова добре. В тази дружеска атмосфера той чувства, че може да избяга от натиска на полуделия свят и да „пише истински“ за останалия живот.

Кечъм е „Реката с две сърца“ на Хемингуей и той пише собствения си епитаф в едноименния разказ (на български разказа се съдържа в сборника „Старецът и морето“ – бел.прев.). По същия начин Скот Фицджералд пише своя епитаф в книга, наречена „Великия Гетсби“. Нито един от двамата не успя да разбере туптенето на света, което ги събори от троновете им, но Фицджералд показа повече гъвкавост. Полузавършената му книга „Последният магнат“ е искрен опит да навакса и да се опита да разбере реалността, независимо колко е не по вкуса му.

Хемингуей не направи такъв опит. Силата на младостта му ставаше все по-непоклатима, докато той остаряваше, и така в последната му книга се разказва за Париж през 20-те години.

Когато застанеш на някое кръстовище в средата на Кечъм не е трудно да видиш мисловната вързка, която Хемингуей вероятно е направил между това място и онези, които е познавал в добрите години. Освен животинската красота на планините, вероятно е разпознал и атавистичната определеност на хората, която е раздразнила чувството му за драматични възможности. Това е сурово и спокойно малко селце, особено извън сезона, когато зимните скиори и летните рибари не са там, за да размиват картинката. Само главната улица е павирана, повечето от другите представляват трасета от прах и чакъл, които на моменти сякаш минават през нечий двор.

От такава гледна точка, даваща голямо предимство, човек сякаш наистина усеща, че в крайна сметка не е трудно да види света ясно в неговата цялост. Като много други писатели Хемингуей пише най-добрите си неща, когато чувства, че стои на солидна основа – като планините на Айдахо или чувството за убеждение.

Може би тук е открил, каквото е търсил, но е много по-вероятно да не е успял. Той е бил стар, болен и много разтревожен човек, за когото илюзиите за хармония и задоволство не са достатъчни. Дори и когато приятелите му дойдат от Куба и си играят на бикоборство с него в „Трамваят“. Заради това най-накрая, и с вярването, че има всяко основание да го стори, той взима пушката и прекратява живота си.

Текстът е публикуван в „Нешънъл Обзървър“ на 25 май 1964г. В края на 70-те Томпсън го включва в сборника с най-добрите му, по собствено мнение, текстове – „The Great Shark Hunt“. Книгата все още не е преведена и издадена на български.