Публикувана на: 11.02.2018 @ 14:13

Нормално ли е крайни националисти да маршируват с факли през центъра на столицата на ежегоден принцип? В исторически превратна България отговорът е да. Шествието „Луковмарш“ го има от 13 години, а през 2018, насред пресвещенното българско председателство на Съвета на ЕС, огньовете отново ще осветят пътя до къщата на ген. Христо Луков – военен и общественик от Царска България, привърженик на нацистка Германия, вероятно убит по поръчка на Коминтерна.

Кой участва всяка година? Организаторите от Българския национален съюз и съратниците им от много „родолюбски“ организации, които традиционно комбинират любовта към родината с омразата към неща като циганското беззаконие, юдомасонският световен заговор и това, което от тази година е известно като джендър идеология.

Както много европейски страни си имат някой и друг парад на омразата, поне в това отношение ние не останахме по-назад. Тази година дебат около провеждането на Луковмарш, който в други години се е водил разгорещено, поне до този момент няма. В опитите си да спре шествието (в които според много хора прозира безразличност), Столична община в крайна сметка се сблъска с мнението на Върховния административен съд, че във факелното шествие няма нищо незаконно.

Тази година Луковмарш съвпадна и с обществената демонстрация около т.нар. Истанбулска конвенция, която може да се обобщи така: „Търсете други начини да защитавате жените, защото искаме да си мразим педерасите на спокойствие“.

Какво поражда едно факелно шествие и стоящите зад него политически разбирания и специфичен начин на говорене? Образованието, семейството, държавната политика … Питаме Марта Методиева – учител, дългогодишен активист за човешки права, един от съоснователите на Българския хелзинкски комитет – организация, което за скромно време постигна завидния успех да влезе сред най-популярните обекти на крайнодясна омраза наред с циганите, гейовете, евреите, Левски и ЦСКА.

Говорим си с нея дни преди форума „София казва НЕ на словото на омразата и екстремизма„, който ще се проведе на 15 февруари в Софийския университет. Нашият сайт е един от медийните партньори на събитието. Проявата вече накара организаторите на Луковмарш да разгреят за него с протест срещу „либералните лъжи“ в същия ден.

Здравей! Можем ли да говорим и къде да търсим причините за обективно нарастване на националистическите настроения в България, същите прерастващи в ксенофобия, агресивен екстремизъм спрямо маргинални групи, парадни прояви като Луковмарш и т.н.? 

Можем да говорим за обективно нарастване на националистическите настроения не само в България, но и по света – както в САЩ, така и в Европа. Причините за засилването на тази тенденция са различни, а също и конкретните поводи, които ги „подпалват”.

Общото в увеличаването на тези тенденции обаче, е подкрепата им и използването им от страна на властта и официалната държавна политика.

Несъмнено най-красноречив пример в това отношение представляват Полша и Унгария. Въпреки „патриотични” актове като Луковмарш обаче и присъствието на националисти в правителството ни, ми се струва, че България все още не може да бъде присъединена към старите си съюзници от СИВ в националистическите си прояви и настроения. Има добри примери, че политическата воля за противопоставяне на крайности от този род все още не е изчерпана. За да не се случи това обаче, в законодателството трябва да бъде ясно постановено, че престъпленията от омраза се инкриминират, а органите на изпълнителната власт ги разследват, а не ги пренебрегват. Практиката досега показва, че прояви на омразата не само не се преследват, а вече се приемат за нещо нормално. Пречупеният кръст стана нещо като форма на протест на младите, какъвто едно време беше хипарският знак на мира или пък този на анархистите.

Отново в общ план, кои са ключовите предпоставки за крайнодесните настроения в българското общество?

Неистово търсене на идентичност, липса на каквато и да било култура на емпатията, криво разбран патриотизъм, който вместо да се изразява в бум на предприемачеството и опит да се подпомогне българската икономика и производство, се изражда в разрушителната идеология на нео-нацизма.

Какви са предпоставките за това в образованието? 

Всичко започва съвсем невинно – още в 3-ти клас. Тогава са първите уроци по българска история и неминуемото „палене” на първите патриотични искри. Началните учители не са квалифицирани да възпитават критическо мислене у децата, нито да им представят историята обективно. Приема се, че щом се учи българска история, значи тя е положителна, а българският народ велик и несправедливо подложен на големите си и уникални страдания. Националните ни герои са богоподобно съвършени и добри, изтъкани от напълно безкористно родолюбие.

Резултатът е, че още в 4-ти клас децата вече мразят всички съседни държави, заради които България е загубила земи и са крайно учудени, когато разберат, че между идеалната и величествена държава от учебниците им и реалното й измерение има пълна липса на съвпадение.

10-годишният ми син беше крайно наскърбен и натъжен, когато му казах меко, че България е доста бедна страна.Вероятно е изпитал началните симптоми на онзи комплекс, който в по-зряла възраст кара много млади хора неистово да доказват в колко велика страна живеят, всъщност, и да повтарят до припадък, че основният проблем на онези, които не я ценят, е, че не познават славната й история.

Може ли да се компенсират дефицитите на образованието?

И като учител, и като родител твърдо вярвам, че основният ресурс за справяне с вредите нанесени от образованието, може да бъде семейството. Добрата етична основа, което то може да даде на детето, съчетана с усилията на родителите да възпитават мислещи хора, е напълно достатъчна за неутрализиране на развитието на пагубни и човеконенавистни прояви, тенденции и настроения. И обратно, ако в семейството тази работа не се свърши, проблемът не само, че не се решава, а фатално се задълбочава.

Мит ли е неопетненият национализъм/патриотизъм, в който просто „обичаш България“, но не мразиш цигани/гейове/турци…? В този смисъл отличаването на патриотизма от национализма съдържателно ли е или е средство за политически клишета? 

Исторически погледнато национализмът никога не е бил неопетнен и  отъждествяването на добрия национализъм с патриотизма е напълно некоректно боравене с термините. Буквално „патриотизъм” означава „родолюбие”, а то визира обичта и почитта към рода, голямото семейство, от което произлизаш. Така че отново се връщаме към семейството, а не към политическата условност, която представлява държавата с нейните граници съхраняващи комплексното понятие „нация”. Човешко и постижимо е да обичаш роднините, близките, приятелите си, но как се обича цяла нация?!