От Руслан ТРАД

Публикувана на: 14.02.2018 @ 12:42

Не е нужно да бъдеш експерт, за да видиш, че очевидно в страната ни и като цяло в световен мащаб, словото на омразата е повсеместно. От обикновените разговори до изявленията на политици дали от трибуната на българския парламент или от световни форуми, омразните думи са на път да се превърнат в част от ежедневието. Атаките – словесни и физически – се случват в няколко посоки едновременно.

Леви, десни, центристи, либерали, консерватори, демократи – вече е без значение към коя идеологическа доктрина клони човек, словото на омразата и взаимното недоверие се разпръсква като злокачествен тумор в обществото.

Умереното е станало сякаш заложник на фанатизма, който просто сменя дрехите си и отново се появява сред обществото без да среща кой знае какви трудности. Вероятно немалко хора ще останат засегнати от тези думи, но истината е, че ако либералните движения не се отърват от собствените си фанатици, те също ще бъдат обречени. Липсата на самокритика означава винаги едно – че се правят крачки назад.

Още: Какво разгаря факлите на омразата

От глобализация към гробализация – сякаш, за да компенсират изчезващите държавни граници, личните ни ограничения се засилват и се капсулираме, погребвайки собствените си постижения. Обществата са фрагментирани и отдалечени едни от други, а в състояние на афект, разочарование и липса на перспектива за какъвто и да е дебат, посягането към оръжието и силовите методи става още по-лесно.

Струва ли ви се, че всичко звучи песимистично и мрачно? В един свят на разделение доброто и добрите примери не само, че не носят посещения, а остават в голямата си част незабелязани.

Но такива примери има. Разговарям с Виктор Лилов от Single Step. Той също така е и арабист по образование и професионално ангажиран в културните индустрии като издател и музикален продуцент. Специализирал в Международната академия за ръководни кадри – Гумерсбах, в УНСС – София, в Maison des Cultures du Monde – Париж.

Лейбълът му „Месечина мюзик“ подкрепя музиканти с различен етнически произход. Самият той от дълги години се бори с расизма и ксенофобията. Издателство „Black Flamingo Publishing„, на което той е съучредител, има поредица от заглавия, свързани с расизма, ксенофобията, антисемитизма, хомофобията. През последните няколко години той стана по-известен с обществената си и политическа дейност – бил е член на Гражданския съвет на Реформаторския блок (РБ) от гражданската квота и кандидат за евродепутат от РБ, но напуска блока поради несъгласие с влизането му в управляващата коалиция. Виктор е и първият открит гей политик, който се кандидатира за изборна длъжност в България.

На 15 февруари Виктор Лилов ще е един от панелистите в рамките на форума „София казва НЕ на словото на омразата и екстремизма„, който ще събере в рамките на три панела политици, академици, общественици, журналисти и активисти.

Покрай Истанбулската конвенция се видя особено добре как замазват много жестоки теми, с фалшиви новини за конвенцията и вкарване на страхове и стереотипи сред хората. Толкова ли е лесно наистина несъществуващият „трети пол“ да замести всички останали теми? И ако е наистина така лесно, защо? Може би заради липса на знания в обществото? Отговорите могат да бъдат многобройни.

„Комплексни са причините“, казва Виктор Лилов, „заобикалянето от страна на политическите лидери през последните 20 години на темите за равнопоставеността, проблемите с дискриминацията, ксенофобията, мястото на България в Европа, културният и социален контекст, въпросът с това, какво представлява ценностната система на обществото ни, доведе до ситуация, в която на пръв поглед лесен за решаване проблем извади на повърхността ирационално поведение на объркани хора които не могат да се ориентират в ситуацията и не могат да преценят каква позиция да заемат.“

Още: Какво се случи, докато говорим за Истанбулската конвенция?

„Естествено – образованието също, допълва Виктор, „но на първо място стои липсата на политическа визия. Отговорността на политическият ни елит е огромна!

Наистина образованието е един от най-важните фактори във формирането на политическата и социална култура. Ако теглим чертата, ще видим ясно, че още в училище се наслагват определен тип ценности, които някак си лъхат на нафталин, на старо. Покрай това, политическата култура е някак минимална, а патриархалните виждания са все още част от ежедневието.

„Да, ние сме възпитавани в ценностна система от 19ти век“, допълва Виктор. Питам го дали вижда някаква промяна през последните години в положителна насока или имаме затвърждаване на модела – въпрос, който смятам, че мнозина се питат, виждайки последните събития у нас и района.

„Промяната е в тази част от обществото, която се намира в глобална културна среда“, казва той, „става въпрос не само за себереализацията на конкурентни в глобален контекст личности, които се самообразоват, но и за хора които целенасочено се развиват в културно и емоционално отношение. Но това не е резултат от някаква консолидирана държавна политика, а от въздействието на глобални фактори.“

И тук идва съпротивата към глобализацията, към либералното, което разбива стария строй и той реагира като разярен звяр. Напоследък изкарват, че либералното и различното е нашият главен проблем, а не корупцията и безпрепятственото разграбване. Можем ли да кажем, че последните изследвания за речта на омразата са верни – че се засилва и става неконтролирана?

Според Виктор Лилов става дума за сблъсък на различни светогледи. „Това е конфликт на две различни философии за света – едната визия е за глобален взаимосвързан свят в който всеки зависи от всеки – да припомня теорията за шестте степени на отстояние на всеки един от всеки един друг човек на планетата и представата за националната държава, с гордостта от това че си роден в тази държава, че трябва да си патриот, че националните ценности са висши, че светът е арена за конкуренция между тези държави и при необходимост, човек трябва да жертва живота си в името на националните ценности.“

„В контекста на нарастване на национал-популистката реторика“, допълва Виктор, „е обяснимо да нараства и речта на омразата, като основен инструмент за разделяне на хората на враждуващи лагери“.

Именно речта на омразата ще е и главната тема на форума на 15 февруари. Какво може да се очаква от този формат дискусии е трудно да се каже. Фрагментирането на обществото е активен процес, а хората, които трябва да дадат някаква алтернатива някак си губят връзката с обикновените хора, с чиито страхове играят националисти и популисти. Не само това – хората, които трябва да са алтернатива, са силно разделени помежду си.

Досега съм бил на няколко подобни събития и започвам да имам чувството, че масово хората не искат да говорят за хомосексуалните общности, за различното като цяло, за проблемите на малцинствата. Дори в кръговете на активистите се премълчават важни теми, сякаш замитаме под килима.

Виктор също споделя донякъде моя собствен скептицизъм. „Да, от една страна този дебат е много тих, в него отсъства гласът на политиците, от друга страна гражданските активисти са разпокъсана, аморфна, неорганизирана общност, включително и шепата от ЛГБТИ активисти.“

Когато Виктор Лилов споделя за ЛГБТИ общностите, няма как да не се сетя за прайда, който се провежда в София и около който всяка година започват едни и същи дискусии, приличащи повече на монолози. Противниците му използват екстравагантното му излъчване, за да пускат консервативни опорни точки, без да се дава обяснение за какво става дума реално. Мнозина смятат, че прайда е само за ЛГБТИ общностите, но това е далеч от истината и затова е нужно да има много добра и опростена разяснителна кампания, която продължава да не се случва. Това събитие е свързано най-вече със защитата на основни граждански и човешки права, но поради редица причини прайдът остава непопулярен и едва ли скоро в София ще видим прайд като този в Тел Авив, където участват десетки хиляди – така например, на прайда миналата година, се присъединиха над 200 000 израелци, въпреки съпротивата на консервативните кръгове в страната.

„Напоследък Прайдът е представян, напълно резонно, като правозащитно събитие. Той е точно такова събитие.“, казва Виктор. „Но това е твърде недостатъчно като публична комуникация, за да бъдат чути, разбрани и осъзнати целите на това събитие, така, че то да не се превръща в разделител, а в място на консенсус около приоритетите ни като общество.

„А те са равенство пред закона, не дискриминация заради произход, сексуална ориентация, полова идентичност или някакви други признаци, по които хората лесно стават жертви и свободата им е ограничавана. Общността ни се проваля в публичното аргументиране на простия факт, че не става въпрос за искане на привилегии, а става въпрос единствено и само за спазване на формулата: равни задължения – равни права.“

Дори в Сърбия – държава, която пренебрегваме и гледаме снизходително – има за премиер човек от ЛГБТИ общностите, а при всичките ми пътувания, разговарям със сърби от различни съсловия и много рядко има някакво особено критично мнение за принадлежността на премиера им. Не си представям в България днес да има подобна възможност.

„Вероятно няма да е скоро,“ отговаря Виктор, „към днешна дата не виждам потенциал за истинска промяна на ниво общности и ако нещо ще се случи, то ще е заради решения в Съда на Европейския съюз в Люксембург.“

Накрая задавам един кратък въпрос – дали властите в България правят нещо или поне минимално срещу езика на омразата. Макар да имам отговор за себе си от онова, което идва от новинарския поток, все пак е важно да разбера как изглежда този въпрос през погледа на Виктор и общностите, които представлява.

„Ако гражданите ни разчитат отново на помощ отвън, ценностното разделение сред българите ще нараства, а с това и потенциала за нарастване на омразата, неразбирането и на престъпленията от омраза.

Българските политици – или поне онези, които разчитат на конфронтацията за да печелят избори – имат интерес от разделенията в обществото – това бетонира статуквото и им гарантира необезпокояван престой във властта. Нека припомня, че нас ни управляват различни организационни инкарнации на БКП или политинженерни проекти на ДС.“

„Всеки политик,“, допълва Виктор, „който се захване истински да извади горещия картоф на гражданските права от жарта, си дава сметка, че няма да оцелее. Тук е ролята на гражданското общество, което трябва да демонстрира единство в отстояването на ценностите на демокрацията.“

Изводът е очевиден: национал-популистите са единствените печеливши от разделението в обществото. Днес не е нужно да има особено голяма кампания за сриване на имидж, за да отстраниш противника си. Достатъчно е да го наречеш „различен“.